Лиана Даскалова
Приказка за чудесата
На тоя свят стават много чудни неща. Така например на нашата улица живееше едно момче, което никак не обичаше аритметиката. В първи клас то едвам-едвам се научи да брои до десет, а във втори клас се заседя. Просто не можа да премине в трети клас, а само го преместиха от втория на третия чин — за разнообразие. Толкова много мразеше това момче да решава задачи, че чуеше ли само буквата „з“, заплакваше. Защото с буквата „з“ започва думата „задача“. Един ден момчето си рече:
„Защо ли си губя времето в училище? Мога прекрасно да си живея без задачи! Ще отида някъде да се хвана на работа и — край на мъките!“
Откъсна един лист от тетрадката си и написа до майка си:
Не иЗкам да уча арЕтметика!
От това писмо всеки можеше да разбере, че то не знае и правописа.
И тръгна момчето на път. Най-напред обиколи нашия град. И, разбира се, огладня. Изправи се пред една сладкарница.
„Я да постъпя тук на работа! — помисли си то. — Готов съм да работя цял ден за една паста на закуска и една баклава на вечеря!“
И влезе вътре.
— Какво желаеш, момченце? — попита го сладкарят.
— Искам да постъпя на работа! — отговори момчето.
— Тъй ли? Ами свидетелство за образование имаш ли?
— Ннне!… За… за… губих го! — извика момчето и изхвъркна навън.
Вървя, вървя, излезе извън града. Озова се в голяма тъмна гора. Ох, колко се плашеше момчето! Привиждаха му се в тъмнината вълци, мечки, та дори и тигри, защото освен аритметиката, то не беше изучавало добре и географията и не знаеше, че в нашите гори не се срещат тигри.
Изведнъж забеляза в мрака светлина. Приближи се. Гледа — една къща. Прозорецът свети, а зад него седи старец дългобрад и чете голяма книга.
„Дали да му се обадя? — подвоуми се момчето. — Кой го знае добър човек ли е, или пък някой злодей! Ама щом чете книги, не ми се вярва да е лош човек!“
Тъкмо в това време старецът отвори прозорчето, подаде навън тънкия си нос и извика:
Хъррр — разтвори се портата и момчето влезе. И що да види: трапезата беше наредена за двама. Нахраниха се със стареца богато-пребогато. Тогава той плесна с две ръце:
Хоп-хоп-хоп! — затракаха приборите, скочиха в легена с вода и сапун и сами се зацамбуркаха като патета в селски вир.
„Магьосник е тоя старец! — реши момчето. — Ох, ох, ох! Какво ли има да става с мене!“
То потрепера от студ. Беше прохладно. Старецът забеляза това.
— Студено ли ти е? Ей сега ще запалим огъня.
Но той не стана да донесе пънчета, нито бръкна в джоба си да потърси кибрит. Не, той само плесна с ръце и рече:
И веднага в огнището заиграха златни и червени пламъци.
Момчето простря премръзналите си ръце и се стопли.
„Виж ти, какъв чуден старец! Голям мързеливец! Нищо не работи, пръстчето си не мърда, а си живее от хубаво по-хубаво!“
А старецът огледа брадата си в едно огледалце, плесна с ръце и ето че изневиделица профуча голяма ножица и — кръц, кръц — започна да подрязва дългото бяло руно.
— Хайде, момченце, да си поговорим, да се опознаем по-добре. Кажи ми, какво обичаш най-много на света? Ама добре си помисли! — предложи старецът.
— Няма какво да мисля! — избоботи момчето. — От всичко най-много обичам пастите.
— А какво мразиш най-много?
— Най-много мразя задачите. Чуя ли само някой да каже „зззадача“, все едно че сто отровни змии ми съскат насреща.
— Добре, добре! — засмя се дядо Тънконос. — Хайде сега си лягай, пък утре ще се опознаем още по-добре. Лека нощ, момченце!
— Ама къде ще легна, тук на пода ли? — учуди се момчето.
— Ах, колко съм разсеян! — викна дядо Тънконос. — Ей сега ще имаш легло. — И той пак плесна с ръце:
Чу се нежна, тиха музика и момчето видя през сънливо спуснатите си ресници едно меко бяло легло, което го канеше за сън…
На сутринта го събуди пърхането на ято гълъби.
— Хайде ставай, мило гостенче! Нахрани гълъбите ми! Това ще бъде твоята работа отсега нататък.
— Чудесно! — зарадва се момчето. — Ето че човек може да си живее отлично и без да учи аритметика. Хайде, дядко, дай ми кошницата със зърната!