Джулия Куин
Приказка за две сестри
Глава първа
Нед Блайдън изпусна тежка въздишка и погледна в двете посоки, преди да отвърже коня си от конюшнята. Да отбягваш три жени наведнъж си бе изтощителна работа.
Първата бе сестра му. Арабела Блайдън Блекууд, имаща непоколебимото мнение затова, как нейният брат трябва да живее своя живот, мнение, което тя не се стесняваше да сподели.
Бел бе обикновено съвършено мила и разумна личност, но изглежда смяташе, че статуса на омъжена жена й даваше пълното право да го ръководи, въпреки че той бе, както често се налагаше да й напомня, по-големия с година.
Ето и неговата братовчедка Ема, която бе, ако изобщо бе възможно, дори по-пряма и от Бел. Единствената причина, че тя не стоеше на едно място в настоящия му списък на жени-които-да-бъдат-избягвани-на-всяка-цена бе, че бе бременна в седмия месец и не можеше да се движи наоколо особено бързо.
Ако това, че Нед би избягал от бременна клатушкаща се жена го правеше лош човек, така да бъде. Неговият вътрешен мир си заслужаваше.
И накрая, той се срамуваше да го признае там бе и Лидия. Той изръмжа. След три дни Лидия щеше да бъде негова съпруга. И въпреки, че на практика нямаше нищо погрешно в нея, времето, прекарано с нея бе дълги странни паузи и непрестанно взиране в часовника.
Не бе както си представяше брака, но трябваше да приеме, че това бе единственото, което можеше да очаква.
Той прекара последните осем сезона в Лондон, очарователен мъж, малко женкар, но не твърде много, че изнервени мамички да държат своите дъщери далеч от него. Той никога не бе избягвал брака, поне не съзнателно, не и през последните няколко години, както и да е… и все пак никога не срещна жена, която да събуди страст в него. Желание, да. Похот, повече от сигурно. Но истинска страст? Никога.
И така, когато той достигна почитаемата възраст от тридесет години, практичната страна на неговия ум взе превес и реши, че ако няма да се ожени по любов, поне би могъл да се ожени за земя.
На сцената се появява Лидия Торнтън.
Двадесет и две годишна, хубава руса коса, атрактивни сиви очи, прилично интелигентна и в добро здраве. А зестрата й бе двадесет акра много хубава земя, граничеща с източните граници на Мидълууд, едно от по-малките имения на семейство Блайдън.
Двадесет акра не бяха много за мъж със семейство, което имаше разпръснати имоти из цяла южна Англия, но Мидълууд бе единственото парче земя, което Нед можеше действително да нарече свое. Останалото принадлежеше на баща му, графът на Уорт, докато не предаде богу дух и не остави титлата на своя син. И макар Нед да разбираше, че титлата бе негово рождено право и привилегия, той никак не бързаше да предяви претенции за правата и привилегиите, които идваха с нея. Той бе един от малкото в неговия кръг от познати, който всъщност харесваше своите родители. Последното, което искаше, бе да ги погребва.
Неговият баща в своята безкрайна мъдрост бе разбрал, че мъж като Нед има нужда от нещо, което да нарече свое и така на двадесет и четвъртия рожден ден на Нед той му прехвърли Мидълууд, едно от собственостите на графството. Може би бе заради елегантната къща, може би заради прекрасното езерце с пъстърва. Може би просто, защото бе негово, но Нед обичаше Мидълууд, всеки малък квадратен инч от него.
И така, когато му хрумна, че най-голямата дъщеря на неговия съсед бе вече достатъчно голяма, за да се омъжи… е… всичко изглеждаше да се нарежда чудесно.
Лидия Торнтън бе съвършено мила, със съвършена зестра, съвършено привлекателна, съвършено съвършена. Просто не съвършена за него. Но нямаше да е честно да използва това срещу нея. Той знаеше какво върши, когато й предложи. Просто не предполагаше, че неговият предстоящ брак ще му напомня толкова много на примка, която пристяга шията му. Макар че, всъщност, положението не изглеждаше толкова отчайващо до тази последна седмица, когато трябваше да дойде в Торнтън Хал, за да празнува предстоящият брак със своето семейство и това на Лидия. Да не споменаваме петдесетте и повече от най-близките техни приятели. Беше забележително колко много непознати можеше да срещне сред цялата тази групичка.
Беше повече от достатъчно, за да докара един мъж до лудост и Нед имаше подозрението, че ще бъде достоен кандидат за Бедлам, след като напусне селската църква тази неделя, след като е поставил семейният пръстен на своите предшественици на Лидиния пръст.
— Нед! Нед! — това бе пронизителен женски глас. Глас, който той познаваше твърде добре. — Не се опитвай да ми избягаш! Виждам те!