— Сигурна ли си, че обичаш Рупърт? — попита Шарлот, осъзнавайки, че хленчеше, задавайки въпроса. Но какво, ако това бе просто глупаво кривване от пътя? Лидия нямаше да бъде първата жена, съсипала живота си заради глупаво ученическо увлечение, но Шарлот не се интересуваше за всички други нещастни жени, те не бяха нейни сестри.
— Сигурна съм — прошепна Лидия. — С цялото си сърце.
Сърце, помисли си Шарлот безстрастно, спомни си, че Рупърт го римуваше с ръце и веднъж с небце, което беше доста странно.
— И още повече — Лидия додаде — вече е твърде късно.
Шарлот я погледна:
— Твърде късно за какво?
— За мен да се омъжа за виконта.
— Не те разбирам, сватбата е след три дни.
— Не мога да се омъжа за него.
Шарлот пребори нуждата да изръмжи:
— Това вече го каза.
— Не имам предвид, че не мога.
Думите увиснаха страховито във въздуха и Шарлот усети, че нещо в нея експлодира.
— О, не Лидия, не си…
Лидия кимна без следа от съжаление или разкаяние.
— Направих го.
— Как можа? — проплака Шарлот.
— Как бих могла да не го направя — въздъхна замечтано Лидия.
— Ами — предположи Шарлот — можеше да кажеш не.
— Не можеш да кажеш не на Рупърт — измрънка Лидия.
— Ти със сигурност не можеш.
— Никоя не би могла — усмихвайки се в екстаз заяви Лидия. — Аз съм такава щастливка, че избра мен.
— О, в името на бога! — Шарлот се изправи рязко, за да закрачи из стаята и почти не извика, когато раненият й глезен, напомни за себе си. — Какво ще правиш сега?
— Ще се омъжа за Рупърт — замечтаният поглед на Лидия бе изместен от внезапно решително изражение.
— Ти не си честна спрямо виконта — посочи й Шарлот.
— Знам — отвърна Лидия, лицето й излъчваше достатъчно разкаяние, за да си помисли Шарлот, че наистина го мисли. — Но не знам какво друга да направя. Ако кажа на майка и татко, те ще ме заключат в стаята ми със сигурност.
— В такъв случай, в името на всичко свято, ако ще бягаш, трябва да го направиш тази вечер. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма да е честно да държиш бедния човек в неведение до края.
— Не мога да го направя преди петък.
— Защо не, по дяволите!?
— Рупърт няма да бъде готов.
— Ами тогава, го направи готов! — Шарлот изръмжа. — Ако избягаш в петък вечерта никой няма да узнае преди събота сутринта, а това значи, че всички ще бъдат събрани в църквата, когато ти няма да се появиш.
— Не можем да тръгнем без пари — заобяснява Лидия, — а Рупърт не може да накара банката да му преведе капитал преди петък следобед.
— Не подозирах, че Рупърт има капитал — отбеляза Шарлот, неспособна да бъде мила в подобен момент.
— Той няма — потвърди Лидия, явно незасегната от забележката й. — Но получава издръжка от чичо си и няма да може да я получи до петък. Банката е непреклонна.
Шарлот изръмжа. Имаше логика, ако тя беше тази, която отговаря за месечната издръжка на Рупърт, нямаше да му я отпусне ден по-рано от договореното. Главата й потъна в ръцете, както бе подпряла лакти на коленете си. Това бе ужасно. Тя бе особено добра в това да намира нещо положително във всяка ситуация. Дори когато нещата изглеждаха безнадеждно мрачни, тя можеше да намери интересен ъгъл, от който да погледне ситуацията. Но не и днес.
Само едно нещо знаеше със сигурност. Тя щеше да помогне на Лидия в бягството, независимо колко безвкусно й се струваше то. Не би било честно от страна на Лидия да се омъжи за виконта, след като вече се бе отдала на Рупърт.
Но не бе само заради виконта. Лидия бе нейна сестра. Шарлот искаше тя да бъде щастлива. Дори това да означаваше Рупърт Марчбанкс за зет. Но не можеше да се пребори с ужасното чувство в стомаха, кога накрая вдигна глава и каза на Лидия:
— Кажи ми какво трябва да направя.
Глава трета
— А-а-а-а…
— Да не е болна? — дойде загрижен женски глас, чиято притежателка Шарлот не можеше да назове, тъй като очите й бяха затворени в напрегната концентрация. Да не споменаваме, че те трябваше да бъдат затворени за една убедителна кихавица.
— А-а-а-апчии!
— Казвам ви — заяви Рупърт Марчбанкс високо, поклащайки глава в жест, който караше русите му къдрици да се разклащат пред очите му. — Мисля, че аз я карам да киха.