— Това бе доста добро изпълнение.
— Извинете, не разбрах — каза тя, отчаяно опитвайки се да спечели време, защото какво друго би могла да направи.
Той погледна ноктите си.
— Моята сестра винаги е имитирала доста впечатляващи кихавици.
— О, милорд уверявам ви…
— Недей — каза той, сините му очи хванаха нейните в директна схватка. — Недей да ме лъжеш и да ме караш да загубя уважението си към вас мис Тортнън. Това бе отлично представление и би заблудило всеки, който не е в роднински връзки със сестра ми. Или с вас.
— Заблудих майка — промърмори Шарлот.
— Наистина го направихте, нали? — каза той, изглеждайки малко… небеса, би ли могъл да се гордее с нея?
— Щях да заблудя и баща ми — добави тя, — ако беше там.
— Искате ли да ми кажете за какво беше това?
— Не особено — сдържано отвърна тя, приемайки възможността да отговори с да или не на въпроса му.
— Как е глезенът ви? — внезапната промяна на темата я накара да премигне.
— Доста се е подобрил — каза тя предпазливо, несигурна защо той направи отстъпление. — Вече почти не ме боли. Трябва да е било по-безобидно от разтягането, което предполагах.
Той се придвижи по пътя, водейки я далеч от къщата.
— Да се поразходим? — промълви.
Тя кимна сдържано, защото й бе трудно да повярва, че той ще остави въпроса неразрешен. И разбира се той не го остави.
— Трябва да ви кажа нещо за себе си — каза той поглеждайки наоколо в преднамерено безобиден маниер.
— А-а, какво е то?
— Винаги получавам каквото искам.
— Разбирам — преглътна тя.
— Дали? — той се усмихна меко.
— Току-що казах, че разбирам — промърмори тя.
— Ето защо — продължи той, оставяйки коментара й настрана, — е най-безопасно да кажа, че преди да завършим този лов, който вашата майка така мило е оприличила като забавление, вие ще ми кажете защо се потрудихте толкова, за да сте сигурна, че ще бъдем партньори днес.
— А-а, разбирам — каза тя, мислейки, че изглежда като абсолютна глупачка, но алтернативата беше да замълчи, а в насоката на разговора това не изглеждаше по-добре.
— Нима? — попита той, гласът му бе ужасяващо копринен. — Разбирате ли наистина?
Тя запази мълчание на този въпрос, просто не виждаше никакъв правилен отговор.
— Можем да улесним нещата — продължаваше той, все още с тон, с който сякаш говореше за нищо повече от времето, — и да се изясним още сега, или, — добави мило, — можем да направим всичко много, много трудно.
— Ние?
— Аз.
— И аз така си помислих — измърмори тя.
— И така — каза той, — готова ли сте да кажете всичко?
— Винаги ли сте толкова спокоен и контролиращ се? — тя го погледна право в очите.
— Не — отговори той. — Изобщо. Всъщност, казвали са ми, че темперамента ми е ужасяващ, когато се прояви — той се обърна към нея с усмивка. — Но обикновено го проявявам само един-два пъти на десетилетие.
— Това е доста впечатляващо от ваша страна — преглътна тя нервно.
Той продължи да говори по този ужасяващо контролиращ се маниер.
— Не виждам никаква причина да си изпускам темперамента сега, а вие? Изглеждате ми разумна млада дама.
— Много добре — каза Шарлот, след като проклетника вероятно би я вързал за някое дърво (спокойно усмихващ се), ако не му предоставеше скоро някакво обяснение. — Всъщност, няма нищо общо с вас.
— Наистина ли?
— Толкова ли е трудно да го повярвате?
— Продължете — той игнорира сарказма й.
Тя премисли бързо:
— Заради Рупърт е.
— Марчбанкс? — попита той.
— Да. Не мога да го понасям — което не беше толкова далеч от истината всъщност. Шарлот малко преувеличи, макар че би могла да полудее в неговата компания. — Мисълта, че ще прекарам следобеда с него определено ме паникьоса. Макар че не очаквах Лидия да предложи да се разменим.
Той изглеждаше по-заинтересован от предишното и изречение:
— Паника, казвате?
— Опитайте да прекарате часове в неговата компания, докато рецитира своята поезия и тогава ще видим кой ще се паникьоса — отвърна му тя, виждайки недоверието изписано на лицето му.