— Той пише поезия? — Нед премигна.
— И говори за поезия.
Той изглеждаше огорчен.
— А когато не прави едно от тези две неща — продължаваше Шарлот влизайки в духа на разговора, — говори за анализи на поезията и обяснява защо на повечето хора им липсва необходимото интелектуално ниво, за да разбират поезията.
— Но той я разбира?
— Разбира се.
Той кимна бавно.
— Трябва да направя лично признание. Изобщо не разбирам от поезия.
Шарлот не можеше да се сдържи да не засияе.
— Нищичко?
— Не е като да говорим в рими в нашето ежедневие.
— Точно така смятам и аз — заяви тя. — Когато ви попитам, отговаряте ли ми „под росата расте тревата“?
— Мили боже, надявам се никога!
Шарлот избухна в смях.
— Аз казвам! — възкликна внезапно той: — Това дърво е като моето седло!
— О, моля ви! — каза тя, опитвайки с да звучи пренебрежително, докато в същото време се заливаше от смях. — Дори аз бих се справила по-добре!
Той й отправи дяволита усмивка и Шарлот веднага разбра, защо му се носеше репутацията на човек, оставил много разбити сърца в Лондон. Боже, трябва да обявят за незаконно, един човек да бъде толкова мъжествен. Една усмивчица и краката й се подкосиха.
— О, наистина ли? — изстреля той. — По-добре от: „Аз видях моята сестра и…“
— И какво? — бързо попита тя. — Много жалко, че избрахте такива трудни думи за римуване, милорд.
— И й пожелах! — завърши той триумфално. — Е, не знам какво, но със сигурност не някоя ужасна гибел — лицето му придоби дръзко изражение. — Това би било неучтиво, не мислите ли?
Шарлот би отговорила, но бе заета да се тресе от смях.
— Така си е — каза той, изглеждайки изключително доволен от себе си. — Е, след като доказахме, че аз съм по-добрият поет, какъв е първият предмет от нашия списък.
Шарлот погледна надолу към парчето хартия, което бе забравила, че стиска в ръцете си.
— О да — каза тя. — Ловът на вещи. Така, нека да видим, перо, макар че не мисля, че трябва да търсим всичко подред.
Той наклони главата си на една страна, докато се опитваше да разчете ситния почерк на майка й.
— Какво друго имаме? Червена тухла, зюмбюл — това ще бъде лесно, знам точно къде в градината расте. Два листа хартия за писане, но не от една и съща купчинка, жълта панделка и парче стъкло.
— Парче стъкло? — повтори тя. — Как, за бога, се предполага да намерим подобно нещо? Не ми се вярва майка да ни окуражава да чупим прозорци.
— Ще открадна очилата на сестра ми — заяви той безцеремонно.
— О, това е доста добро от ваша страна — тя му отправи поглед изпълнен с възхищение. — И доста непочтено.
— Е, тя ми е сестра — кратко обясни той. — Не че й желая някоя ужасна гибел, макар че без тях е почти сляпа, а и човек трябва да бъде непочтен, когато си има работа с братя и сестри, не сте ли съгласна?
— Няма как да не се съглася — каза Шарлот. По принцип тя се разбираше добре със сестрите си, но все пак това не пречеше да се изтезават и да си погаждат номерца. Да откраднеш очилата на сестра си, за да спечелиш лов на вещи? Това беше нещо, което тя нямаше как да не уважава.
Тя наблюдаваше лицето му, което издаваше, че умът е някъде съвсем другаде и не можеше да не се замисли колко изключително добра партия би бил. Откакто се съгласи да помогне на Лидия не можеше да се отърве от чувство за вина, но сега вече се чувстваше наистина ужасно. Тя имаше чувството, че виконта не обичаше сестра й, всъщност бе сигурна в това, но все пак й бе предложил, така че по една или друга причина явно я искаше за съпруга. А и като всеки мъж той си имаше своята гордост, а тя Шарлот Елинор Тортнън, мислеше за себе си като за човек с принципи и достойнство, а сега на практика щеше да участва и да подпомогне неговото падение.
Шарлот подозираше, че има далеч по-излагащи неща от това да бъде зарязан пред олтара, но точно сега не можеше да се сети за нито едно.
Той щеше да бъде сразен. И наранен. И вероятно щеше да я убие. А най-лошата част бе, че Шарлот нямаше ни най-малка представа как да предотврати всичко това. Лидия бе нейна сестра, тя трябваше да й помогне, нали така? Не трябва ли да е на първо място лоялна към собствената си плът и кръв? А и, ако имаше нещо, което със сигурност разбра този следобед, то бе, че Лидия и виконта изобщо нямаше да си подхождат. За бога, та Лидия очакваше нейния възлюбен да й рецитира поезия! Шарлот не можеше да си представи, че двамата ще издържат повече от месец съвместен брачен живот, преди да се опитат да се избият взаимно.