И все пак… това не беше правилно. Нед (кога бе започнала да мисли за него като за Нед?) не заслужаваше двуликото отношение, което щеше да получи. Може и да беше властен и със сигурност арогантен, но под всичкото това той бе добър човек, чувствен и забавен, и джентълмен по сърце.
И това бе моментът, в който Шарлот направи безмълвна клетва. Нямаше начин да допусне той да стои и да чака в църквата в събота. Тя може и да не бе в състояние да спре Лидия и Рупърт от бягството, щеше дори и да им помогне, но щеше да направи всичко, което бе по силите и да спести на Нед най-голямото унижение. Тя преглътна нервно. Това значеше, че ще трябва да влезе в спалнята му и да го изкара от леглото посред нощ, веднага след като се увери, че Лидия и Рупърт са се отдалечили на безопасно разстояние, но нямаше друг начин. Не, и ако искаше да живее с чиста съвест занапред.
— Изведнъж станахте доста сериозна — отбеляза той.
Тя се сепна изненадано от гласа му.
— Просто се отнесох — каза бързо, доволна, че поне за това не го лъжеше.
— Сестра ви и поетът изглежда са потънали в разговор — каза той тихо, посочвайки ги с глава.
Шарлот се заозърта наоколо и наистина, недалеч от тях Лидия и Рупърт говореха бързо и припряно. Слава богу, че бяха достатъчно далеч, за да не бъдат чути.
— Те са доста добри приятели — обясни Шарлот, надявайки се, че топлината, която чувстваше да се разлива по страните й не значеше, че се изчервява. — Познаваме Рупърт от години.
— Значи ли това, че бъдещата ми съпруга е голяма почитателка на поезията?
— Боя се, че значи точно това — усмихна се гузно Шарлот.
Когато той я погледна, очите му блестяха закачливо.
— Значи ли това, че ще очаква от мен да й рецитирам поезия?
— Вероятно — потвърди Шарлот, отправяйки му поглед със съчувствие, което си бе напълно истинско.
Той въздъхна:
— Е, предполагам ничий брак не е съвършен — продължи направо. — Ела, имаме пера да събираме и очила да крадем. Ако трябва да участваме в този глупав лов на вещи, поне ще го спечелим.
Шарлот изправи рамене и пристъпи напред.
— Всъщност, милорд, това е точно, което мисля и аз.
Така си беше. Всъщност бе доста странно, колко често той казваше нещо, което бе точно нейна мисъл.
Глава четвърта
Петък вечерта бе времето за предсватбено соаре, което Нед предполагаше се различава от предсватбеното соаре в сряда и четвъртък, но докато стоеше в задната част на стаята, държейки лениво чаша шампанско в едната ръка и чиния с три ягоди в другата, той наистина не можеше да установи разликите. Същите хора, различна храна. И това беше всичко. Ако той бе този, който да организира детайлите, щеше отдавна да е приключил с всичката тази излишна суматоха и почти нямаше да се покаже, освен пред свещеника, в уреченото време и час, макар че, ако трябваше да бъде честен, той никога не показа, че организацията го интересува по някакъв начин. А и всъщност, не се интересуваше, не и до преди тази изморителна, не, дяволски дълга седмица.
Но всички други изглежда си прекарваха чудесно, което той предполагаше беше нещо хубаво, тъй като, доколкото бе наясно, той плащаше за всичко това. Той въздъхна, бегло припомняйки си някой от разговорите, по време на които дрънкаше глупости от сорта на: „Разбира се Лидия трябва да има сватбата на мечтите си.“ Той погледна надолу към чинията с трите ягоди, в началото бяха пет, в момента две от тях бяха в стомаха му, представлявайки цялата му вечеря тази вечер.
Най-скъпите проклети ягоди, които някога бе ял. Не че не можеше да си го позволи, можеше да си позволи да харчи и не би провалил сватбата на мечтите, на което и да е момиче. Проблема, разбира се, бе в това, че момичето, което получаваше сватбата на мечтите си, не бе момичето на неговите мечти и когато го осъзна, бе вече твърде късно, за да може да промени нещо.
А най-тъжното бе, че до сега не бе осъзнал, че има мечти. Не му беше хрумвало, че би се радвал да има своя любовна история, но ако не се лъжеше часовника на стената тиктакаше и показваше, че остават около дванадесет часа, преди да се яви в църквата и да се увери, че никога няма да има своя любовна история.
Той се подпря на стената, далеч по-уморен, отколкото мъж на неговата възраст някога е бил. Колко скоро, чудеше се, би могъл да напусне залата, без да бъде груб? А и в интерес на истината, не изглеждаше някой да се интересува от личността му. Празнуващите се справяха добре със своите забавление, без да дават капка внимание на младоженеца. Или пък, осъзна Нед, като набързо огледа залата — младоженката.