И тогава направи най-голямата грешка в живота си.
Погледна нагоре.
Беше странно, защото бе тъмно, със само един блещукащ лъч зад нея и не би трябвало да може да види цвета на очите му. Но когато го погледна, погледът й бе уловен от неговия, очите му сияеха толкова горещи, толкова сини и ако ще и цялата къща да бе започнала да се разпада около тях…
Тя не вярваше да успее да погледне встрани.
Нед се измъкваше нагоре по стълбите с ясната цел да избегне всякакъв вид човешки контакт, но когато видя Шарлот Торнтън на стълбищната площадка нещо в него щракна и си дойде на мястото, и той осъзна, че всякакъв вид човешки контакт не се отнасяше до нея. Не беше, както се опасяваше той, че я желае, при все, че всеки път, когато позволеше на погледа си да се плъзне надолу по устните й, усещаше нещо вътре в него да се стяга, нещо което не трябваше да се стяга в присъствието на една снаха.
Бе повече от това, че я виждаше, стояща там със затворени очи. Тя изглеждаше като нишката живот, стабилната котва в свят, който стремглаво се разпадаше около него. Ако само можеше да я докосне, просто да хване ръката й, всичко щеше да бъде наред.
— Искате ли да танцувате? — попита я. Думите му го изненадаха, макар и да излизаха от неговите уста.
Той видя изненадата в очите й, чу я, когато кратко си пое дъх, преди да повтори въпроса.
— Да танцувам?
— Не сте ли? — питаше я доста уверен, че тръгва по рязко наклонен път, но абсолютно неспособен да направи нещо по въпроса. — Танцувала, имам предвид. Нямаше много танци тази вечер и не ви видях нито веднъж на подиума.
Тя поклати глава.
— Майка ме държа доста заета — обясни тя, но изглеждаше доста разсеяна, сякаш думите й нямаха нищо общо с това, което ставаше в главата й. — Подробности около партито и така нататък.
Той кимна.
— Трябва да танцувате — каза, а всъщност имаше предвид „Трябва да танцуваш с мен.“
Той постави чинията си на близкото стъпало, промърморвайки:
— Какъв е смисълът да си изкълчите глезена, ако не се забавлявате, когато се излекува.
Тя не каза нищо, просто си стоеше там и го зяпаше, не като да беше луд, макар и да бе сигурен, че е точно такъв, поне тази вечер. Тя просто стоеше там, сякаш не можеше да повярва на очите си, или може би на момента.
Музиката се чуваше от долния етаж, стълбището бе извито по такъв начин, че никой не би могъл да ги види от малката пролука, която се образуваше, нито отгоре, нито отдолу.
— Трябва да танцувате — повтори отново той, и тогава, за да докаже, че поне един от тях има остатъци на здрав разум в главата Шарлот поклати глава и каза:
— Не. Не трябва.
Ръката му се отпусна по тялото му и едва тогава той разбра, че я бе протегнал с намерението да я постави на гърба и.
— Майка ще ме търси — каза тя. — А и трябва да проверя как е Лидия.
Той кимна.
— И тогава трябва… — тя погледна към него… само за момент. Само за една частица от секундата, но достатъчно дълго, за да се срещнат очите им преди тя да се отдръпне.
— Но наистина не трябва да танцувам — заяви тя.
Но и двамата знаеха, че имаше предвид: „Не трябва да танцувам с теб.“
Глава пета
По-късно през нощта, докато Нед намираше утеха в чаша с бренди и просторната тишина на библиотеката на Хю Тортнън, той не можеше да се отърси от чувството, че пристъпваше към ръба на пропаст.
Разбира се, знаеше, че се впуска в брак без любов. Но си позволи да се замисли за това едва наскоро. Едва тази седмица, едва в този миг той осъзна, че ще бъде нещастен, или най-малкото изключително неудовлетворен през остатъка на живота си.
И нямаше нищо, което да можеше да направи, за да го промени.
Може би в друго време, друго място, един мъж би могъл да осуети брака си броени часове преди да се врече, но не и през 1824 и не в Англия.
Какво изобщо си бе мислил? Той не обичаше тази жена, тя не го обичаше и бе повече от убеден, че изобщо не се познават.
Той дори не предполагаше, че Лидия е така запалена по поезията, докато Шарлот не му бе казала по време на лова (който те разбира се спечелиха, какъв е смисълът на тези глупави игри иначе?).
Но не беше ли това нещо, което мъж би трябвало да знае за съпругата си? Особено, ако въпросният мъж си е поставил за цел да не допусне нито един том с поезия близо до библиотеката си? Това го накара да се замисли какво още можеше да се спотайва отвъд красивите сиви очи на Лидия. Харесваше ли животни? Дали не бе реформаторка, отдадена на благотворителността? Знаеше ли френски? Свиреше ли на пианофорте? Пееше ли си мелодийки?