Триста дяволи. Това бе сестра му и ако всичко бе, както обикновено, това значеше, че Ема се клатушка заедно с нея, готова да продължи с конското, веднага щом Бел спре, за да си поеме дъх. И — мили Боже — утре майка му също щеше да бъде тук, за да допълни този ужасяващ триумвират. Нед изтръпна (съвсем истинско, физическо изтръпване) от тази мисъл. Той пришпори коня си в тръс (по най-бързия възможен начин, който можеше да си позволи толкова близо до къщата), планирайки да го превърне в пълнокръвен галоп, веднага щом нямаше опасност да нарани някого.
— Нед! — изкрещя Бел, очевидно незаинтересувана от обкръжение, достойнство и дори опасност, тъй като приближаваше, тичайки надолу по криволичещия, бабунест селски път.
Туп!
Нед затвори очите си в агония, докато дърпаше юздите на коня си, за да спре. Сега вече нямаше как да избяга. Когато отвори очи, видя Бел седяща в прахта, изглеждаща малко раздразнена, но не по-малко решителна от преди.
— Бел! Бел! — Нед погледна зад Бел, за да види братовчедка си Ема, клатушкаща се бързо, доколкото тялото й, подобно на пате, й позволяваше.
— Добре ли си? — попита Ема Бел, преди да се обърне към Нед и да го попита: — Тя добре ли е?
— Добре ли си? — погледна той към сестра си.
— Ти добре ли си? — контрира тя.
— Що за въпрос е това?
— Доста уместен, бих казала — отвърна Бел, сграбчвайки протегнатата ръка на Ема, почти събаряйки бременната жена, докато се изправяше на крака. — Избягваш ме цяла седмица.
— Тук сме едва от два дни, Бел.
— Е, чувството е като за цяла седмица.
Нед не можеше да не се съгласи. Бел му се намръщи, когато той не и отговори.
— Ще продължаваш ли да си седиш там, на коня, или ще слезеш да поговориш с мен като разумно човешко същество?
Нед обмисли това.
— Някак си е грубо — включи се Ема, — да си седиш на коня, докато две дами стоят на краката си.
— Вие не сте дами — промърмори той. — Вие сте роднини.
— Нед!
Той погледна Бел:
— Сигурна ли си, че не си се ударила никъде?
— Да, разбира се, аз… — сините очи на Бел се разшириха, веднъж, щом осъзна неговата загриженост. — Ами, всъщност глезена малко ме наболява и… — тя се прокашля за по-убедително, сякаш това щеше да помогне да докаже, че глезенът й е изкълчен.
— Чудесно — кратко каза Нед. — В такъв случай, нямаш нужда от моята помощ — и с това пришпори коня си напред и ги остави зад себе си.
Може би беше грубо, но Бел бе негова сестра и трябваше да го обича, независимо от всичко. Още повече, тя щеше да иска да говорят за предстоящия му брак, а това беше последното нещо, което той би искал да обсъждат.
Той се насочи на запад, първо, защото това беше посоката, предлагаща най-лесният път за бягство, но също и защото скоро щеше да се намира в земите, които Лидия щеше да му донесе като зестра. Напомняне защо се жени може би бе точно това, от което имаше нужда, за да държи ума си в правилната посока. Това бяха прекрасни земи, зелени и плодородни с кокетно езерце и малка овощна градина.
— Ти обичаш ябълки — промърмори си под носа Нед. — Винаги си ги харесвал.
Ябълките са нещо хубаво. Ще бъде хубаво да си има овощна градина. Почти си заслужаваше да се ожени.
— Пай — продължаваше той. — Тарталети. Безкрайни пайове и тарталети. И ябълков сок.
Ябълковият сос е хубаво нещо. Много хубаво нещо. Ако можеше да продължи да приравнява брака си с ябълков сок, можеше и да си запази здравия разум поне през предстоящата седмица. Той примижа в далечината, опитвайки се да прецени колко му отне, за да достигне земята на Лидия. Не повече от пет минути яздене с кон и…
— Ехо! Ехо! Ехооооо!
О-о, чудесно. Друга женска.
Нед забави коня, оглеждайки се наоколо, докато се опитваше да разбере откъде точно идваше гласа.
— Насам! Моля ви помогнете!
Обърна се надясно и след това назад и веднага установи защо не бе забелязал момичето преди. Тя седеше на земята и той разбра защо не я бе забелязал веднага, нейният зелен ездачески костюм представляваше чудесен камуфлаж насред тревата и храстите, които я заобикаляха. Косата й — дълга и светлокестенява бе издърпана назад по начин, който не би вдъхновил никой лондонски художник, но на нея тази конска опашка някак си й отиваше.
— Добър ден! — отвърна тя, звучейки малко несигурно.
Той дръпна юздите и слезе без желание. Не искаше нищо повече от малко усамотение, за предпочитане на гърба на коня, яздейки сякаш го гони дявола през полята, но той беше джентълмен (независимо от начина, по който третираше сестра си) и не можеше да остави дама в беда.