— Лидия! — повтори ужасено Шарлот и се приближи бързо към нея. — Какво става?
— Не се предполагаше да стане така — каза, поглеждайки през насълзени очи.
— Ами, не — съгласи се Шарлот, отправяйки нервен поглед към вратата. Нед каза тридесет секунди и тя бе убедена, че той има предвид точно толкова. — Но това е, което се случи.
Това явно не устройваше Лидия.
— Не се предполагаше, че ще ме разкрие — протестира тя. — Предполагаше се да бъде разстроен.
— Със сигурност беше такъв — отвърна Шарлот, чудейки се какво не е наред с тази нейна сестра. Не искаше ли да се омъжва за Рупърт? Не получаваше ли точно, каквото искаше? Защо, по дяволите, се оплакваше?
— Не — заяви Лидия, бършейки сълзите си с опакото на ръката. — Но трябваше да се случи, след като си тръгна. Не се предполагаше, че ще ми се налага да мисля за това.
Шарлот стисна зъби.
— Е, това е много неприятно Лидия.
— И не очаквах, че ще бъде толкова доволен да ме пусне да си ида — след тези думи Лидия започна да хленчи наново.
— Ставай! — изръмжа Шарлот, вдигайки Лидия на крака. Това вече й дойде в повече. Вътре я чакаше разгневен виконт, готов да я разкъса парче по парче, а Лидия се оплакваше!? — Това ми беше достатъчно — просъска тя. — Като не искаш да се омъжваш за виконта, да не беше казвала „да“.
— Казах ти защо приех! Направих го за теб, Каролайн и Джорджина. Той обеща зестри за вас.
Имаше право, но колкото и да оценяваше саможертвата, която Лидия почти направи, в този момент Шарлот не бе склонна да й предлага каквито и да е комплименти.
— Е, щом искаше да избягаш, трябваше да го направиш преди седмици.
— Но от банката казаха…
— Пет пари не давам за липсата на финанси на Рупърт — прекъсна я Шарлот. — Държиш се като дете.
— Не ми говори така! — стреля обратно Лидия. — Аз съм по-голяма от теб!
— Тогава се дръж като такава!
— Ще го направя! — и след тези думи Лидия вдигна двете чанти във въздуха и тръгна. Направи около осем крачки, преди да измрънка. — О-о, по дяволите, — и ги пусна на земята. — Какво по дяволите съм сложила вътре? — попита, слагайки ръце на кръста, докато гледаше дразнещия багаж.
И внезапно Шарлот осъзна, че се усмихва.
— Не знам — каза тя, безпомощно клатейки глава.
Лидия я погледна с меко изражение.
— Вероятно имам нужда от повече от едва рокля.
— Вероятно — съгласи се Шарлот.
Лидия погледна към чантите и въздъхна.
— Рупърт ще ги вземе за теб — каза меко Шарлот.
Лидия се обърна и улови погледа на сестра си.
— Да — каза тя. — Ще го направи. По-добре да го направи.
Шарлот вдигна ръка, за да й помаха за сбогом.
— Бъди щастлива!
На което Лидия отговори с изплашен поглед, насочен към Нед, който излизаше от къщата и пристъпваше към тях:
— Бъди внимателна!
След това избяга в нощта.
Шарлот гледаше как сестра й изчезва надолу по пътеката и си пое дълбоко дъх, подготвяйки се за битката, която скоро й предстоеше. Тя можеше да чуе как Нед приближава. Стъпките му бяха отсечени и тежки в тишината на нощта. Докато се обърне, той вече бе до нея, толкова близо, че тя си задържа дъха.
— Вътре — рязко каза той, посочвайки къщата с глава.
— Не може ли това да почака до сутринта? — попита тя. Той й отпусна повече от тридесет секунди, за да се сбогува с Лидия, кой знае, може би беше в щедро настроение.
— О-о, не мисля така — каза със заплашителна нотка в гласа.
— Но…
— Сега! — изръмжа той, хващайки я за лакътя.
Но при положение, че почти я завлече в къщата, докосването му бе изненадващо нежно и Шарлот осъзна, че подскача до него, походката й бе почти бягане, за да може да се движи наравно с неговите широки крачки.
Преди да се усети, бе в библиотеката на баща си, с врати здраво затворени зад нея.
— Седни — заповяда й той, посочвайки с пръст към стола.
— Предпочитам да стоя права, ако не възразявате.
— Седни.
Тя седна. Изглеждаше глупава за водене битка, при положение, че истинската война назряваше в съвсем близкото бъдеще.
За момента той не правеше нищо друго, освен да я гледа втренчено и на нея и се прииска най-накрая да си отвори устата и да й се разкрещи. Всичко би било за предпочитане, пред тази тишина и този надменен поглед. Луната бе достатъчно силна, за да накара синевата на очите му да свети и това я караше да се чувства, сякаш я пронизва до сърцевината й.