— Вие не бихте си подхождали особено добре — каза тя. — Не че това извинява поведението на Лидия, или пък моето, но тя нямаше да е добра съпруга за вас.
Той кимна и тогава всяко парченце започна да си идва на мястото. Нещо в него започна да бълбука, нещо светло и вкусно, нещо зашеметяващо.
— Знам — каза, приближавайки се по-близо, само за да може да усеща дъха й. — И ето защо, вместо това ще взема теб.
Глава шеста
Сега вече Шарлот бе абсолютно сигурна, че знае какво значи да се вкамениш.
— Какво — изрече задъхано тя, опитвайки се да говори през изстискващото усещане, което сякаш бе хванало гърлото й, — точно имате предвид?
Веждите му се вдигнаха.
— Не бях ли достатъчно ясен?
— Милорд!
— Утре сутринта — започна той с тон, нетърпящ възражение. — Ще те видя на сватбата. Изглежда, че роклята на Лидия ще ти пасне — той я дари с порочна усмивка, докато вървеше към вратата. — Не закъснявай.
Тя се втренчи безпомощно в гърба му, преди да извика:
— Не мога да се омъжа за теб!
Той бавно се обърна.
— И защо не? Само не ми казвай, че и ти имаш някой поет-идиот, чакащ за теб накрая на пътя.
— Ами, аз… — тя се бореше с думите. Тя се бореше за причини. Тя се бореше за всичко, което би й помогнало да премине през това, което се оказваше най-нелогичната и сюрреалистична нощ в живота й.
— Като за начало — започна тя, — имената ви с Лидия вече бяха трикратно обявени в църквата!
Той поклати глава в несъгласие.
— Това не е проблем.
— За мен е! Нямаме лиценз — очите и се разшириха. — Ако се оженим няма да е законно.
Това явно не го обезпокои.
— Утре ще имам лиценз.
— Откъде си мислиш, че ще вземеш специален лиценз през следващите десет часа!
Той тръгна към нея, очите му сияеха от удовлетворение.
— За мое, а и за твое щастие, както съм сигурен, че скоро ще осъзнаеш, архиепископът на Кентърбъри ще присъства на сватбата.
Шарлот остана с увиснал челюст.
— Той няма да ти издаде специален лиценз. Не и за такава необикновена ситуация.
— Забавно — промълви той, — а аз си мислех, че специалните лицензи се издават именно в случай на необикновена ситуация.
— Това е лудост! Няма начин той да позволи да се оженим, не и когато почти се ожени за сестра ми.
Нед просто вдигна рамена.
— Държи ми услуга.
Тя се подпря на ръба на масичката за писане на баща й. Що за мъж беше той, че архиепископът на Кентърбъри му дължеше услуга? Тя знаеше, че Блайдънови бяха смятани за важно семейство в Англия, но това бе отвъд всички нейни представи.
— Милорд, — започна тя, преплитайки пръстите си, докато се опитваше да формулира достатъчно убедителен и разумен аргумент срещу неговия план. През времето прекарано с него той със сигурност и се струваше разумен мъж. Това бе и причината, поради която тя го харесваше толкова много.
— Да? — попита я той, устните му леко се извиха в ъгълчетата.
— Милорд, — каза тя отново, прочиствайки гърлото си. — Изглеждате като човек, който би се вслушал в убедителни и разумни аргументи.
— Така е — той кръстоса ръце и се облегна на масичката за писане точно до нея — те бяха бедро до бедро, твърде разсейващо.
— Милорд, — повтори се тя отново.
— Предвид обстоятелствата — каза той, сега очите му блестяха от искрено забавление, — не мислиш ли, че ще е добре да свикнеш с малкото ми име?
— Точно така — каза тя. — Да, разбира се. Ако щяхме да се женим, аз разбира се…
— Ние ще се оженим.
О небеса, той определено беше непревземаема крепост.
— Възможно е — каза тя успокояващо, — но е възможно…
Той я хвана за брадичката, повдигайки я, докато очите им не се срещнаха.
— Наричай ме Нед — каза меко той.
— Не съм убедена…
— Аз съм.
— Милорд…
— Нед.
— Нед — произнесе накрая тя.
Устните му се накъдриха.
— Добре.
Той я пусна и се облегна отново до нея и Шарлот най-накрая си припомни как се дишаше.
— Нед — каза тя, макар че да го нарича по име й се струваше странно и удебеляваше езика й. — Смятам, че трябва да си поемеш дълбоко дъх и да помислиш ясно какво казваш. Не мисля, че си обмислил всичко внимателно.
— Нима — измърка той.
— Ние почти не сме си разменили и една дума преди тази седмица — очите й го заставяха да я слуша. — Не ме познаваш.