Устните й се разтвориха и езикът й се плъзна, за да ги навлажни, жест, който бе толкова болезнено съблазнителен и толкова непрактичен. Тя бе толкова красива, огряна от лунната светлина, красива по начин, за който Лидия не би могла и да мечтае. Очите на Шарлот светеха с интелигентност, с огън, с живост, която липсваше на повечето жени. Усмивката й бе заразителна, а смехът й — музика.
Тя щеше да бъде страхотна съпруга. До него, в сърцето му, в леглото му. Той не можеше да разбере, защо не се бе сетил за това по-скоро. По дяволите, помисли си потръпвайки от смях, вероятно ще трябва да изпрати сандък с най-скъпото контрабандно френско бренди на Рупърт Марчбанкс. Небесата знаеха, че дължи на проклетия глупак своята вечна признателност. Ако не бе избягал с Лидия, Нед щеше да се ожени за грешната сестра. И да прекара остатъка от живота си в копнеж по Шарлот. Но сега тя бе тук, в прегръдките му и щеше да бъде негова, не, тя вече бе негова. Тя може и още да не го бе осъзнала, но му принадлежеше.
Внезапно той не можеше да се сдържи да не се усмихне. Сам предполагаше, че се хили като идиот.
— Какво има? — предпазливо попита тя, сякаш се боеше, че той тотално е превъртял.
— Открих, че съм доста доволен от развоя на събитията — каза и посягайки надолу, за да преплете своите пръсти с нейните. — Ти беше права, когато по-рано ми каза, че Лидия не би ми подхождала. Но ти от друга страна…
Той вдигна ръката й към устните си и целуна кокалчетата й. Беше жест, който бе правил стотици пъти преди, обикновено, за да задоволи желанието на някоя жена за романтика. Но този път бе различно. Този път беше неговата собствена гъделичкаща нужда от романтика. Когато целуна ръката й искаше да се забави възможно повече, не защото искаше да я съблазни (макар че, искаше и това), но защото обожаваше чувството да държи ръката й в своята, устните му върху нейната кожа. Бавно той обърна ръката й и положи нова интимна целувка на дланта й.
Искаше я, о, как я искаше. Бе като нищо, което е изпитвал до този момент, желание, извиращо отвътре. Започващо от сърцето му и разпръскващо се из цялото му тяло.
Нямаше абсолютно никакъв начин да й позволи да избяга. Той хвана и другата й ръка и задържа и двете.
— Искам да ми дадеш дума — гласът му бе тих и сериозен.
— К-какво? — прошепна тя.
— Искам да ми обещаеш, че утре сутринта ще се омъжиш за мен.
— Нед, вече ти казах…
— Ако ми дадеш думата си, — продължи той, игнорирайки протеста й, — ще ти позволя да се върнеш в стаята си и да поспиш.
Тя изпусна лек нервен кикот.
— Мислиш, че съм в състояние да заспя?
Той се усмихна. Нещата се развивах, по-добре отколкото се бе надявал.
— Познавам те Шарлот.
— Така ли? — попита го със съмнение в гласа.
— По-добре, отколкото очакваш и знам, че думата ти е закон. Ако ми дадеш думата си, че няма да направиш нещо глупаво като да избягаш например, ще те пусна да си вървиш в стаята.
— А ако не го направя?
Кожата му се възпламени.
— Тогава ще останеш тук, в библиотеката с мен. Цяла нощ.
Тя преглътна.
— Давам ти думата си, че няма да избягам — покорно каза тя. — Но не мога да ти обещая, че ще се омъжа за теб.
Нед претегли възможностите. Беше напълно убеден, че ще успее да я убеди да се омъжи за него на сутринта, ако се стигнеше до убеждаване. Тя вече се чувстваше достатъчно виновна заради участието си в бягството на Лидия. Това беше нещо, което той би могъл да извърти в негова полза.
— А, и при всички случаи, трябва да говориш с баща ми — добави тя.
Той позволи пръстите им да се разплетат, след това бавно отпусна ръцете си отстрани.
Битката бе спечелена.
Ако му предлагаше да говори с баща й, тя вече бе негова.
— Ще те видя сутринта — каза той, навеждайки глава в знак на уважение.
— Пускаш ме да си отида? — прошепна тя.
— Ти ми даде думата си, че няма да избягаш. Нямам нужда от повече уверения.
Устните й се разтвориха, а очите й сякаш станаха по-големи от някакво чувство, което той не можеше да определи със сигурност. Но беше хубаво. Определено беше хубаво.
— Ще те чакам тук — каза той. — В осем сутринта. Ще уведомиш ли баща си, че искам да говоря с него?
Тя кимна. Той отстъпи назад и се поклони леко.
— В такъв случай, до утре, милейди.
Когато тя понечи да го поправи, заради употребата на подобно височайше обръщение, той вдигна ръка и каза:
— Утре ще вече ще бъдеш виконтеса. Скоро ще ти се наложи да свикнеш хората да се обръщат към теб с това обръщение.