— Всичко наред ли е? — попита меко, когато приближи достатъчно.
— Изкълчих си глезена, боя се — каза тя, докато се опитваше да си събуе ботушчето. — Разхождах се и… — тя погледна нагоре към него, премигна с големите си сиви очи няколко пъти и накрая каза: — О!
— О? — повтори той.
— Вие сте лорд Бъруик.
— Така си е.
В усмивката й нямаше и следа от топло чувство.
Шарлот Торнтън се чувстваше като глупачка, а тя мразеше да се чувства като глупачка. Не че някой би бил очарован от чувството, предполагаше тя, но тя го намираше за особено дразнещо, а тя смяташе здравия разум за едно от най-ценните качества.
Тя излезе за разходка, стремейки се да избяга от тълпата, наречена гости, които бяха нахлули в дома й за предстоящата сватба на нейната по-голяма сестра.
Тя не можеше да разбере защо Лидия се нуждае от петдесет души за свидетели и никога нямаше да разбере. А това дори не бяха всички, които се очакваха да присъстват на самата церемония.
Но Лидия настояваше, или по-точно, тяхната майка настояваше и така не само тяхната къща бе запълнена до гредите, но и тези на техните съседи, както и всяка странноприемница в околността. Шарлот бе на път да си загуби ума. И така преди някой да бе успял да я впримчи отново и да я моли за съдействие в някакви си ужасно важни дела, като да се увери, че най-добрия шоколад е занесен на дукесата на Ашбърн, тя си навлече костюма за езда и офейка.
Само че, когато отиде в конюшните установи, че конярите са дали кобилата й на един от гостите. Те настояваха, че майка й им е разрешила да го направят, но това не помогна особено да развидели мрачното настроение на Шарлот. Така че тя пое пеша топуркайки надолу по селския път, търсеща единствено и само малко благословени мир и тишина и тогава стъпи в къртичина дупка. Още не бе паднала и вече знаеше, че си е изкълчила глезена. Вече се подуваше в ботуша и за да бъде пълна картинката, тя бе обула ботушките, които трябва да дърпа, за да събуе, а не онези с крехките черни каишки, които значително щяха да я улеснят.
Единственото хубаво нещо тази сутрин бе, че не валеше, макар че с нейния късмет, а и да не се споменава сивото небе над главата й, тя не разчиташе това да продължи дълго. За капак нейният спасител бе не някой друг, а Едуард Блайдън, виконт Бъруик, мъжът, който се очакваше да се омъжи за сестра й след нищо и никакви три дни. Според Лидия той бе абсолютен женкар и абсолютно безчувствен за нежните женски чувства.
Шарлот не беше съвсем сигурна какво точно представляват нежните женски чувства и всъщност дълбоко се съмняваше, че тя самата има подобни, но все пак това не говореше добре за виконта. В описанието на Лидия той изглеждаше малко груб и същевременно арогантен. Изобщо, най-неподходящият тип за спасяване на дама в беда. А и със сигурност изглеждаше като женкар. Шарлот може и да не беше романтична мечтателка като сестра си, но това не я правеше сляпа за мъжкия вид и поведение. Едуард Блайдън, или Нед, както беше чула сестра си да го нарича, притежаваше най-звездно сините очи, които тя някога бе виждала на човешко лице. На всеки друг те биха изглеждали твърде женствени (особено с тези греховно дълги и черни мигли), но Нед Блайдън бе висок, с широки рамене и всеки можеше да разбере, че под неговите сако и бричове е жилав и атлетичен, дори и някой, който не гледаше натам, което тя със сигурност не правеше. Е, добре де, правеше точно това. Но как иначе? Той се извисяваше над нея като някой бог на отмъщението, неговият могъщ силует спираше и малкото слънце на небето.
— А, да — каза той, някак си, твърде съсредоточено според нея — Каролайн.
Каролайн? Те бяха представени един на друг само някакви си три пъти.
— Шарлот — процеди тя.
— Шарлот — повтори той, достатъчно разумен, за да покаже виновна усмивка.
— Има и Каролайн — честността я караше да каже. — Тя е на петнадесет.
— Предполагам, твърде млада, за да се разхожда сама.
Намеквайки, че тя самата е твърде млада. Очите й се присвиха от очевидния сарказъм в гласа му.
— Карате ли ми се?
— Не бих си го и помислил.
— Защото аз не съм на петнадесет — каза тя предизвикателно, — и излизам на разходки сама непрекъснато.
— Сигурен съм в това.
— Е, не се разхождам много често — призна си, някак си омилостивена от неговата мека ирония. — По-скоро яздя.