Тя се усмихна, макар че той ни я видя.
— Защо? — повтори.
Той затвори очи.
— Не задавай твърде много въпроси, или никога няма да може да бъдеш изненадана.
— Не искам да ме изненадват. Искам да знам всичко.
Той се изсмя на забележката й.
— Тогава знай едно, мила моя. Ти имаш един изключително умен съпруг.
— Така ли? — промърмори тя.
Беше предизвикателство, което не можеше да остане подминато.
— О, да. Каза той, завъртайки се, докато не се озова отново върху нея. — О, да.
— Много умен, или умерено умен?
— Много, много умен — каза съблазнително. Тялото му не бе достатъчно отпочинало за повторение, но това не значеше, че не може да я измъчи.
— Мисля, че се нуждая от доказателство — каза тя. — Аз… О!
— Това достатъчно ли е?
— О! — О! — Оооо!
Епилог
Седмица по-късно
— Ето къде сте била, мисис Марчбанкс!
Лидия се усмихна замечтано, когато Рупърт я преведе през входа на Портмийдъу Хаус. Не беше голяма колкото Тортнън Хау, която от своя страна също не бе особено голяма и дори не бе тяхна, поне не докато чичото на Рупърт не предадеше богу дух.
Но нищо от това не изглеждаше важно. Те бяха женени, и бяха влюбени, и докато бяха заедно, нищо нямаше значение — дори и зает дом.
Още повече, чичото на Рупърт нямаше да се върне поне седмица.
— Питам — каза Рупърт като присви очи. — Какво е това?
Лидия проследи погледа му до стегнато увита кутия, стояща на масичката до входната врата.
— Сватбен подарък, може би — промърмори тя с надежда.
Той и отправи суховато изражение.
— Кой изобщо знае, че сме женени?
— Само всички вкъщи, които дойдоха да ме видят как ще се омъжа за лорд Бъруик, предполагам — те вече бяха чули за брака на Шарлот с Нед. Лидия не можеше да си представи що за слух беше това.
Вниманието на Рупърт бе вече изцяло върху кутията. С внимателно движение той освободи писмото под панделките на кутията и плъзна пръст под восъчния печат.
— Скъпо е — осведоми той. — Истинско писмо, а не евтина хартия.
— Отвори го — настоя Лидия.
Той спря за малко, колкото да й отправи обидено изражение.
— Какво мислиш, че правя?
Тя го грабна от ръцете му.
— Твърде си бавен — с алчни пръсти, тя разкъса плика и измъкна писмото от него, разгъвайки го така, че да могат да прочетат писмото заедно.
(жена ми ме увери, че приличала на гълъб)
Няколко минути минаха преди Рупърт или Лидия да проговорят.
— Колко изключително щедро от негова страна — промърмори Лидия. — Не мога дори и да си представя, че е с такова сериозно мозъчно поражение. Защо мислиш, е писал в рими? — тя преглътна и очите и се насълзиха. — Горката Шарлот.
Рупърт постави ръка на рамото й.
— Сестра ти е направена от здраво желязо. Ще се справи.
Лидия кимна и му позволи да я заведе в спалнята, където тя напълно забрави, че изобщо има някакви роднини.
Междувременно в Мидълууд
— О, Нед, не си го направил! Шарлот постави ръка на устата си, когато той й показа копие от бележката, която бе изпратил на Лидия и Рупърт.
Той вдигна рамене.
— Не можах да устоя.
— Много е щедро от твоя страна — каза тя опитвайки се да говори тържествено.
— Така си е, нали? — промърмори той. — Трябва да покажеш своята благодарност, не мислиш ли?
Тя стисна устни в опита да не се разсмее.
— Нямах никаква идея, — каза тя, отчаяно опитваща се да не показва емоция, — че си бил такъв талантлив поет.
Той помаха с ръка във въздуха.