— Римуването изобщо не е толкова трудно, веднъж като се захванеш.
— Наистина?
— Наистина.
— Колко време ти отне да напишеш тази… поема? — тя погледна към парчето хартия и се намръщи. — Макар, че изглежда ужасно нечестно спрямо Марлоу и Шекспир да го наричам така.
— Шекспир и Марлоу няма защо да се страхуват от мен…
— Да — промърмори тя, — поне това е ясно.
— … не възнамерявам да пиша повече поеми — довърши той.
— И затова, всички ние сърдечно ти благодарим — каза Шарлот. — Но още не си отговорил на въпроса ми.
Той я погледна лукаво:
— Задавала ли си ми въпрос?
— Колко време ти отне да го напишеш? — повтори тя.
— О, беше си нищо работа — каза небрежно. — Само четири часа.
— Четири часа? — повтори тя, задавяйки се от смях.
Очите му блестяха.
— Исках да се получи добре, разбира се.
— Разбира се.
— Няма смисъл да правиш нещо, ако не си добър в него.
— Разбира се — каза тя отново. Само това можеше да каже, тъй като той я бе обгърнал и целуваше врата й.
— Как мислиш, дали бихме могли да спрем да говорим за поезия? — прошепна той.
— Разбира се.
Той я побутна към канапето.
— Може би трябва да те запленя тук и сега?
— Разбира се — тя се усмихна.
Той се отдръпна назад, лицето му бе сериозно и едновременно нежно.
— И ще ме оставиш да те обичам вечно?
Тя го целуна.
— Разбира се.