— Тогава защо не яздите сега? — попита я коленичейки до нея.
Тя усещаше как устните й се извиват в недоволно изражение.
— Някой ми взе кобилата.
Веждите му се извиха:
— Някой?
— Гост — изръмжа тя.
— А-а — каза той със симпатия. — Има ги доста тези дни.
— Като нашествие на скакалци — отвърна Шарлот, преди да осъзнае, че бе непростимо груба към мъж, който до момента изобщо не се доказваше като неприятния грубиянин, който сестра й бе обрисувала, че е. А и тези скакалци според нея, все пак бяха негови гости.
— Съжалявам — каза тя бързо, поглеждайки го колебливо.
— Недейте — отговори той. — Защо мислите съм навън да яздя?
Тя премигна.
— Но това е вашата сватба.
— Да — каза той сухо, — нали?
— Ами, да — отговори тя, макар да знаеше, че въпроса му бе риторичен, — така си е.
— Ще ти издам малка тайна — каза и леко, докосвайки ботушите й. — Може ли?
Тя кимна, стараейки се да не трепва, когато той издърпа ботуша от крака й.
— Сватбите — заяви, — са за жените.
— Човек би си помислил, че трябва да има поне един мъж — отвърна му.
— Така си е — промълви, като най-накрая успя да смъкне ботуша. — Но наистина, какво повече се очаква от младоженеца, освен да бъде там на време и да каже „ДА!“?
— Трябва и да предложи.
— Пфу — той издаде пренебрежителен звук. — Това изисква едва един миг и освен това е направено месеци преди събитието. Докато времето за сватбата наистина настъпи, човек трудно може да си го припомни.
Шарлот знаеше, че думите му са верни, не че някой си бе правил труда да й предложи, но когато бе попитала Лидия какво й е казал виконта, когато я е помолил да се омъжи за него, тя просто въздъхна и каза: „Не си спомням. Нещо абсолютно обикновено, сигурна съм.“
Шарлот предложи една съчувствена усмивка на своя бъдещ зет. Лидия никога не бе говорила добро за него, но той наистина изобщо не изглеждаше лош тип. Всъщност тя по-скоро го приемаше за свой съмишленик, все пак и двамата бяха избягали от Тортнън Хал в търсене на мир и спокойствие.
— Не мисля, че сте го счупила — каза й, леко натискайки глезена й с пръсти.
— Сигурна съм, че не съм. До утре ще бъде по-добре, убедена съм.
— Нима? — Нед изви ъгълчето на устните си в подозрение. — А аз съм убеден, че няма. Ще мине поне седмица преди да сте в състояние да ходите, без да ви е некомфортно.
— Не и седмица!
— Е, може би не. Със сигурност не съм лекар. Но ще куцукаш известно време.
Тя въздъхна, дълга въздишка:
— Ще изглеждам зашеметяващо като шаферка на Лидия, не мислиш ли?
Нед не знаеше, че тя е в позицията на шаферка, всъщност той не обръщаше особено внимание на детайлите около сватбата. Но беше доста добър да се преструва, че проявява интерес, така че кимна учтиво и промърмори нещо без особен смисъл и се опита да не изглежда особено изненадан, когато тя заключи:
— Може би сега няма да ми се налага да го правя! — тя гледаше към него осезаемо развълнувана, сивите й очи се разшириха сияещо. — Мога да го прехвърля на Каролайн и да се скрия отзад.
— Отзад?
— В църквата — обясни тя. — Или отпред. Не ме интересува. Но може би сега няма да участвам в тази сбъркана церемония. Аз… О! — докосна устата си с ръка, а бузите и почервеняха. — Съжалявам. Това е твоята сбъркана церемония, нали?
— Достатъчно сбъркана, за да призная — каза той, не в състояние да прикрие искрица забавление от лицето си. — Да.
— Роклята е жълта — изтърси тя, сякаш това обясняваше всичко.
Той погледна към нейния зелен костюм за езда, убеден че никога няма да схване логиката на женския мозък.
— Извини ме?
— Ще трябва да нося жълта рокля — каза му тя. — Сякаш това, че ще трябва да седя по време на цялата церемония не е достатъчно, Лидия ми избра жълта рокля.
— Ааа, защо церемонията ще бъде толкова изтощителна? — попита Нед, внезапно почувствал се застрашен.
— Лидия знае, че изглеждам зловещо в жълто — каза Шарлот, игнорирайки напълно въпроса му. — Като болна от чума. Паството ще избяга с писъци от църквата.
Нед би трябвало да се притеснява от мисълта, че сватбата му може да се превърне в масова истерия, вместо това той се обезпокои, че намира картинката за доста успокояваща.
— Какво не е наред с церемонията? — попита той отново, поклащайки глава, напомняйки си, че тя не бе му отговорила.