— Безопасно? — повтори тя.
Той се усмихна:
— От нашествието на скакалците.
— О — лицето й помръкна. — Съмнявам се. Мисля, че майка е приготвила някаква закуска за дамите.
Той се усмихна широко:
— Чудесно.
— За теб, може би — отговори тя. — Мен най-вероятно ме очакват.
— Шаферката? — попита той със зла усмивка. — Със сигурност те очакват. Всъщност, най-вероятно не могат да започнат без теб.
— Пепел ти на устата. Ако са достатъчно гладни, може и да не забележат, че ме няма.
— Гладни, а? А аз си мислех, че жените ядат колкото птички.
— Това е само за пред мъжете. Когато не сте наоколо ние пощуряваме за шоколад и шунка.
— Едновременно?
Тя се разсмя, богат, музикален звук.
— Ти си доста забавен.
Той се наведе към нея с опасно изражение.
— Не знаеш ли, че не се предполага да наричаш един женкар забавен?
— О, не е възможно да е такъв — каза му пренебрежително.
— И защо смяташ така?
— Жениш се за сестра ми.
Той вдигна рамене:
— Женкарите също се женят, понякога.
— Не за Лидия — отвърна тя с изсумтяване. — Тя ще бъде възможно най-лошият избор за женкар. — Тя погледна към него с една от онези нейни слънчеви усмивки. — Но ти няма за какво да се тревожиш, защото очевидно си един изключително чувствителен мъж.
— Не мисля, че някога досега съм бил наричан чувствителен от жена — провлече той.
— Мога да те уверя, че го казах като огромен комплимент.
— Мога да видя, че е така — промърмори той.
— Здравият разум изглежда лесна работа — продължи тя, наблягайки на думите с жест на ръката. — Не мога да разбера защо повече хора не го притежават.
Нед се изсмя, въпреки волята си. Това беше мисъл, която той споделяше, макар и никога да не бе си помислял да ги изрече в подобна ситуация.
И тогава тя въздъхна, мека изтощена въздишка, която проникна директно в сърцето му.
— По-добре да се връщам — посочи тя, звучейки ни най-малко развълнувана от перспективата.
— Не си била навън толкова дълго — отвърна и той, желаещ абсурдно да продължат разговора си.
— Ти не си бил навън дълго — поправи го, — аз излязох преди час. А и ти си прав. Не мога да избегна закуската. Майка ще бъде ужасно разочарована, което предполагам мога да понеса, при положение, че тя често е ужасно разочарована, но няма да е честно спрямо Лидия. Аз съм нейната шаферка, все пак.
Той се изправи на крака и протегна ръка.
— Ти си много добра сестра, нали?
Тя го погледна, докато полагаше пръсти в дланта му.
— Старая се да бъда — каза тихо.
Нед премигна, като се замисли за своята собствена сестра, крещяща по него, докато седи в прахта. Вероятно й дължеше извинение. В края на краищата му беше единствената сестра.
Но докато яздеше обратно към Тортнън Хал, с Шарлот приклещена натясно зад него, ръцете й около кръста му, той не мислеше за Бел изобщо.
Или пък за Лидия.
Глава втора
Закуската бе точно, каквато Шарлот очакваше да бъде.
Скучна.
Не съвсем непоносима. Все пак храната бе доста прилична. Но определено беше скука.
Тя напълни чинията си с шунка и шоколад (не можеше да повярва, че майка й бе сервирала двете по едно и също време и просто се почувства длъжна да си вземе и от двете в чест на виконта) след което си намери място в ъгъла, надявайки се никой да не я безпокои.
И никой не го направи, поне не, докато Лидия не се присламчи до нея.
— Трябва да говоря с теб — каза Лидия с пронизителен шепот.
Шарлот погледна на ляво, после на дясно, опитвайки се да разбере защо Лидия чувстваше нужда да й го съобщи.
— Тогава говори — каза й.
— Не тук. Насаме.
Шарлот отхапа последната хапка от шоколада и преглътна.
— Ще се затрудниш доста, да намериш по-усамотено място от това — отбеляза тя.
Лидия и отправи изключително раздразнен поглед.