— Е, — започна тя — изкълчих си глезена по-рано днес и не мога да ходя особено бързо. И… — Тя се спря. По-добре да не споменава на Лидия, че се бе спряла, за да поговори с виконта и сестра му. Защото му бе споменала, за малкото рандеву със сестра си, а тя изрично й бе казала да не казва на никого.
Не че Шарлот можеше да види какво лошо има в това, но Лидия не изглеждаше в едно от добрите си настроения, така че Шарлот не виждаше защо да я безпокои повече.
— Колко е зле?
— Колко е зле, кое?
— Глезенът ти.
Шарлот погледна надолу, сякаш напълно бе забравила, че има глезен.
— Не твърде зле, предполагам. Не мисля, че ще мога да участвам в надбягване скоро, но не ми трябва бастун.
— Добре. — Лидия пристъпи напред, очите и горяха от възбуда. — Защото ще ми трябва помощта ти и не ми трябваш саката.
— За какво говориш?
Гласът на Лидия се превърна в шепот:
— Ще избягам!
— С виконта?
— Не, не с виконта, патка такава. С Рупърт.
— Рупърт? — Шарлот почти изплю думите.
— Би ли говорила по-тихо? — изсъска Шарлот.
— Лидия, ти луда ли си?
— Луда от любов.
— С Рупърт? — попита Шарлот, неспособна да скрие неверието в гласа си.
Лидия я погледна наскърбено:
— Той със сигурност е много по-достоен от виконта.
Шарлот си представи Рупърт Марчбанкс, самопровъзгласилия се учен със златна коса, който живееше близо до тях от години. Нищо му нямаше на Рупърт, предполагаше Шарлот, ако човек си пада по типа мъже-мечтатели.
Типа мечтател, който говори твърде много, ако изобщо такова нещо бе възможно, то неговото име бе Рупърт. Последния път, когато Шарлот го видя трябваше да се престори, че има главоболие, само за да избяга от неговите никога нестихващи брътвежи за неговата последна стихосбирка.
Шарлот бе опитала да прочете негови произведения. Струваше й се възпитано, все пак бяха съседи, но след съвсем кратко време тя просто се предаде. Твърде често той сравняваше любовта с гълъб (къде, чудеше се тя, човек можеше да засече чак толкова много гълъби в Дербишир) и толкова често римуваше трева с роса, че на Шарлот й се искаше да го сграбчи за раменете, да го разтърси и да му изкрещи: — Оса, пчела, беда, коса! — за бога дори ха-ха-ха би било за предпочитане. Поезията му със сигурност само би се подобрила, ако използва оса или беда.
Но изглежда, че Лидия винаги го бе харесвала. Всъщност, Шарлот я бе чувала да му се възхищава казвайки му: „Брилянтно олицетворение!“ повече от веднъж. В ретроспекция, вероятно Шарлот би трябвало да се досети какво става, но истината беше, че самата тя намираше Рупърт за толкова абсурдна личност, че й се струваше невъзможно някой да се влюби в него.
— Лидия, — каза тя, стараейки се гласът и да звучи вразумяващо, — как е възможно да предпочетеш Рупърт пред виконта?
— Ти пък какво разбираш! — възрази Лидия. — Ти дори не познаваш виконта и със сигурност — добави тя с високомерно подсмъркване, — не познаваш Рупърт.
— Знам, че пише потресаващо ужасни поеми — измърмори Шарлот.
— Какво каза? — попита Лидия.
— Нищо — бързо отговори Шарлот, желаейки да избегне подобен тип разговор на всяка цена. — Просто, днес най-накрая имах шанса да говоря с виконта и той изглежда повече от разумен.
— Той е ужасен — каза Лидия, тръшкайки се на леглото.
Шарлот извъртя очи, моля само без истерии.
— Лидия, той съвсем не е ужасен.
— Той никога не ми е рецитирал, дори една поема.
Това за Шарлот изглеждаше като точка в негова полза.
— И това е проблем?
— Шарлот, ти никога не би могла да разбереш, просто си твърде млада.
— Аз съм някакви си единайсет месеца по-млада от теб!
— На години, може би, — отвърна Лидия с драматична въздишка, — но като опит ни делят десетилетия.
— Месеци! — Шарлот почти изкрещя.
Лидия постави ръка на сърцето си.
— Шарлот, не искам да се карам с теб.
— Тогава спри да говориш като луда. Ти си сгодена и на път да се омъжиш след три дни. Три дни! — Шарлот размаха ръце от отчаяние. — Не можеш да избягаш с Рупърт Марчбанкс.
Лидия се изправи толкова рязко, не Шарлот се почувства замаяна.
— Мога — каза тя — и ще го направя със или без твоята помощ.
— Лидия…
— Ако не ми помогнеш, ще помоля Каролайн — предупреди я Лидия.