Така и направили. Вдигнали здравеняците гредите, а другите се качили горе и започнали да наковават летвите. Ковели и весело си пеели:
Знае се, че глупавите също си имат поети. Един от тях бил измислил тази песен и тя много им се харесала.
Но колкото и да им пеели, пироните не искали да се забият в гредите, защото те ги слагали с главичките напред и чукали по острата им страна.
— Защо? — попитали Гуня.
А той им отговорил:
— Много просто! Вие сте ги разменили. Ето тези пирони са за отсрещните греди, натам сочи върхът им. А ония оттатък са за отсамните греди.
Разменили местата си и този път работата потръгнала. Наковали летвите, наредили керемидите, но когато почнали да поставят и комините, здравеняците отдолу не издържали голямата тежест. Покривите паднали на главите им заедно с пеещите майстори. Тогава строителите си рекли:
— Умните може да се мислят за умни, но не ще да са чак толкова умни, щом строят къщи с такива опасни покриви. Я да си направим колиби, че да ни е мирна и здрава главата!
Струпали си набързо от ония колиби, които нямат нужда нито от прозорци, нито от врати, нито от покриви и пак си заживели безгрижно. Пък и имало вече кой да им дава добри съвети. Те свикнали да ходят за всичко при Гуньо Големоглави. А той с удоволствие отварял голямата си уста и отговарял на всеки въпрос като истински мъдрец. Така веднъж те намерили в гората една стара дървена стълба, кой знае от кого загубена. Застанали до нея и се чудели и се маели какво ще да е това. Па я вдигнали, та при Гуня.
— Ха! — усмихнал се презрително Гуньо Големоглави. — Не виждате ли, че това е нещо, пък дошло друго нещо, та го изяло и му останали само ребрата.
Друг път един намерил в канавката край пътя стар, сбръчкан от дъждовете ботуш и пак го занесъл на Гуньо, а Гуньо веднага познал какво е.
— Това е калъп за мотика — обяснил му той.
И всички били доволни от неговите отговори и щастливи, че има между тях човек, който да ги избавя от затрудненията. Веднъж Гуньо Големоглави дори живота им спасил. Когато един ден покрай тяхната държава профучал автомобил, те така се изплашили, че се разбягали като зайци право към гората, където били вълците. Отгде да знаят горките, че през това време умните ставали още по-умни, та били измислили вече и автомобила. Но Гуньо Големоглави им изревал с цяло гърло:
— Стойте бе, страхливци! Върнете се!
Те се върнали и го попитали разтреперани:
— Ама какво е това бе, Гуньо? Много страшно беше!
— Глупаци — викнал им той. — Не видяхте ли, че това е едно нещо, пък друго нещо го е подгонило, та е хукнало да бяга като вас.
Но ето че и за тях настъпили тежки времена. Наближавала зимата. Студеният вятър шетал свободно из паянтовите им колиби, а бурите направо ги отнасяли. Вълците ставали все по-стръвни и по-гладни. Идвали всяка нощ, изяждали навързаните овце, а на другата вечер глупавите им връзвали нови и така… докато им останали десетина от най-мършавите шилета. Все по-труден им ставал животът и те трябвало отново да се замислят как да се избавят от бедите. А Гуньо изведнъж престанал да им дава съвети. Омръзнало му било. Пък и за него не било лека работа да си напряга мозъка. Предпочитал да намери нещо да излапа, а сетне да легне в колибата си, защото голямата му глава имала нужда и от повече сън. След като цяла седмица се карали какво да предприемат, глупавите изведнъж се сетили:
— Ще го направим цар. Може ли една държава без цар! Умните може да се смятат за умни, като свалиха царете си и почнаха сами да се управляват, но това показва само, че са по-глупави и от нас. Колко по-лесно и по-приятно е един да мисли за всички и да им нарежда какво да правят. А пък нашият Гуньо с тая глава може да мисли заради всички ни.
Отишли при Гуньо Големоглави и му предложили да го направят техен цар. А Гуньо всъщност това и чакал, защото отдавна чувствал, че с тая глава е роден само за цар.
— Но как да стане тая работа — объркали се те, — като не знаем как се прави цар?
— Ще изберете — наредил им той — най-тлъстата овца и ще ми я заколите да я изям самичък. И тогава ще стана ваш цар.
Това било единственото му условие, защото в момента бил страшно гладен.
— Ами как да я изберем — попитали го. — Останаха ни само мършави шилета.
— Ще изкопаете един широк ров — посъветвал ги той. — И ще подгоните шилетата да го прескочат. Което падне вътре, значи е най-тежкото.
Изпълнили те неговото нареждане и едно от шилетата наистина паднало в трапа. То, горкото, разбира се, било най-слабичкото. Нямало сили да прескочи дори трапа, защото било метиляво. Страдало от оная овча болест, която може да се познае и по това, че от муцуната му потекла пяна. Но Гуньо бил доволен.