Казал това и потеглил на път.
Вървял той, колкото вървял, стигнал до един град. Забелязал, че в града е някак тихо. Нямало нито един мъж, а само деца. Отбил се Злочестника при една бабичка.
— Защо си дошъл тук, синко? — запитала го тя.
Злочестника й разказал всичко за себе си. Добрата бабичка го приела и започнала да се грижи за него като за роден син.
Видял Злочестника, че бабичката взела да замазва всички пролуки в своята къщурка и така ги замазвала, че слънчев лъч, да не може да проникне в нея.
Учудил се Злочестника, замислил се: „Защо прави тя това?“ — и я попитал:
— Кажи ми, майко, защо във вашия град няма възрастни мъже, а само деца?
— Не зная, синко — отвърнала бабичката, — кой знае защо, не живеят, всички умират.
Не искала да му открие истината, криела я, за да го запази. Разбрал Злочестника и не я оставял на мира: Кажи, та кажи, защо нямате мъже? Не се стърпяла бабичката и му разказала:
— Тук, в морето, живее Човека желязо. Той държи в кулата си пленница — такава хубавица, че щом се покаже навън, грейва като слънце и осветява всичко наоколо. Ето защо замазах аз всички пролуки. Млад си ти още, ако я видиш, ще загинеш. Нашият цар иска тази красавица и отдавна воюва с Човека желязо, но не може да го надвие — само изтреби народа. Всички мъже изби Човека желязо, останаха само децата. И никой не може да го надвие, щом като всички загиват.
— Какъв юнак ще съм аз, ако не му отнема тази красавица! — извикал Злочестника.
Пренощувал той тая нощ у бабичката, а на сутринта станал и отишъл край морето.
Не след дълго хубавицата излязла от своята кула и осветила всичко наоколо. Злочестника се приближил до кулата. Човека желязо в това време бил на небето, молел се.
Качил се Злочестника на кулата, а хубавицата му рекла:
— Кой си ти, смели юначе? Ако Човека желязо те види, няма живот за тебе!
Гледа тя — върви той из стаята, а по стъпките му рози цъфтят. Харесала го хубавицата, но се страхувала, че Човека желязо ще погуби и двамата.
Но добрата бабичка била научила момъка да помоли хубавицата да узнае от Човека желязо къде се крие силата му и какво може да го убие.
— Кажи ми, къде се крие силата му и как да го убия? — попитал Злочестника.
— Не зная — отвърнала хубавицата, — на никого не е казал.
— Опитай се да научиш — помолил я момъкът.
— Добре — съгласила се хубавицата, — ти се скрий, а аз сама ще измисля какво да правя.
Върнал се по пладне Човека желязо, а хубавицата се спуснала към него, почнала да го милва и прегръща и да го пита:
— Кажи ми, скъпи мой, колко врагове имаме? Страхувам се за тебе, животът ти е вечно в опасност. Кажи ми какво те заплашва, за да мога и аз по-добре да те пазя.
Човека желязо й казал:
— Не бой се, мене могат да ме убият само с моя брадва, и то с удар под мишницата. Инак вечно ще живея и няма да умра.
Отишъл пак Човека желязо на небето да се моли. Дала хубавицата две брадви на Злочестника, приготвил се той и зачакал.
След малко Човека желязо се върнал. Вчепкали се двамата и почнали да се борят. Дълго се борили, пот като река течала от двамата. Все пак Злочестника успял да удари Човека желязо с брадвата под мишницата. Счупила се брадвата — не могла да разсече Човека желязо. Грабнал тогава Злочестника втората брадва, замахнал с всичка сила и убил Човека желязо.
Влязъл Злочестника в кулата и заживял с хубавицата безгрижно. Не излизали никъде, не я оставял никога сама.
Научил царят на града, че Човека желязо е убит и че друг е взел хубавицата. Събрал той всичките си придворни воини и им заповядал:
— На всяка цена ми доведете хубавицата!
— Няма да можем да надвием Злочестника, който уби Човека желязо — отвърнали му те. — Ще го победим може би с хитрост, но не и със сила.
Дошла при царя една бабичка и му казала:
— Царю честити, заповядай да ме вържат за една дъска и да ме хвърлят в морето, аз ще доведа хубавицата!
Зарадвал се царят. Завързали бабичката за една дъска и я пуснали в — морето.
Заплавала тя към кулата и почнала да вика:
— Помощ, помощ, потъвам, спасете ме!
Погледнал Злочестника от кулата, видял, че в морето се дави бабичка, и казал на жена си:
— Ще отида да извадя горката бабичка.
— Недей, остави я — помолила се жена му, — страхувам се да не ни напакости.
— Какво може да ни напакости една нещастна бабичка — отговорил Злочестника, — ще отида да я извадя.
— Внимавай, зло ще ни сполети, да не ме обвиняваш после — повторила жена му.
Не я послушал Злочестника, измъкнал от морето бабичката и я довел в кулата.
Почнала бабичката да им прислужва, чудела се как да им угоди.