На върха на стълбата момиченцето въздъхнало облекчено, но веднага му спрял дъхът. То забелязало злия човекоядец!
Човекоядецът бил огромен, целият червен. Ноктите му били жълти шипове, два големи рога стърчели над главата му. Момиченцето се вцепенило от страх и изгубило съзнание.
А Исъмбоши? Е добре, Исъмбоши застанал разкрачен пред човекоядеца и се разсмял.
— Значи това си ти човекоядецо? Колко си грозен! Какво смешно лице имаш! Ти си рогат като бивол! Ха! Ха! Ха! — И той се смеел из цяло гърло.
Представете си гнева на човекоядеца, към когото никой досега не би се отнасял по този начин.
— Мушице, Аз ще те унищожа само с едно духване!
— Колко си зъл! — отвърнал Исъмбоши.
Човекоядецът духнал. Но Исъмбоши бил скочил вече на върха на носа му и го бодял със сабицата си по очите и ноздрите. Човекоядецът се мъчел да го хване, но Исъмбоши се промушвал между пръстите му.
Той скачал на всички страни и човекоядецът сам си нанасял удари, които биха претрепали дори някой бивол.
— Олеле, олеле! Само да те пипна! — ревял той с широко отворена уста.
Исъмбоши влязъл в тази зейнала уста и се спуснал в стомаха на чудовището. С един замах на сабята си го разцепил и промушил търбуха на човекоядеца, който се строполясал мъртъв. Нашият приятел изскочил през цепката, която направил, и тупнал на земята.
Момиченцето се било свестило, дотичало, хванало последното дихание на великана и го хвърлило към Исъмбоши с думите:
„Исъмбоши, стани голям!“
Едва произнесло това, и Исъмбоши се превърнал в хубав момък.
Аз съм голям, аз съм голям! — се провикнал той. — Аз не съм вече Исъмбоши.
— Наистина, ти не си вече Исъмбоши — казало момиченцето, плувнало в щастие. — Сега си голям, силен и начетен.
Жителите на града понесли тържествено нашия приятел и му дали званието Герой на града. Но при все че станал богат и прочут, той си останал скромен и продължил да се учи като другите смислени младежи. Оженил се за момиченцето, когато порасло, и дълги години живеели заедно щастливи и почитани от всички.