Александър Карапанчев
Приказка за камъка
Нали ще ми позволите да ви разкажа моята история?
Вярно е, че тя не е нито весела, нито забавна, но нека поне петнадесетина минути някой се спре и замисли за мене.
Аз съм един обикновен камък. Ръбест, сиво-синкав, по-едър от мъжки юмрук. Не помня кога и къде съм роден. Голяма част от миналото е загаснала в паметта ми. От детството си преди милиони години помня, че бях огнен поток, който се луташе из широки благословени недра и изригваше през раните на Земята. Тогава планетата бе много млада и в нея течаха могъщи струи от каменно тесто. Сега моето „аз“ включва това парче скала, но някога пламтящ поток беше моето огромно „аз“. Аз бушувах, кипях без отдих, изскачах и оставах да живея на горния свят. Там ме чакаха дъждове, които — щом се докоснеха до мене — избухваха в пара. Постепенно се укротявах изстивах, втвърдявах се. Тъй полека-лека части от собственото ми „аз“ се откъсваха от потока… Земята също се втвърдяваше и огнените ми изблици с мъка пробиваха. И ако преди съм бил нажежена стихия, то след многото изригвания трябва да съм станал планински връх. Тишина, самота, снежен студ. Любимото ми занимание бе нощем да подреждам в разни фигури звездите над бялата си глава.
Ала по онова време планините бяха застрашително неустойчиви — природата още ги моделираше. От този бурен период на моя живот не помня почти нищо освен съзвездията и внезапната болка на земетръсите. Те се втурваха с гигантски лостове, за да разсипват и пак да издигат минералното ни царство. И аз скитах.
Детството ми свърши. Древният поток-родител се бе разпръснал по Земята в хиляди каменни „азове“: дребосъци и великани, зазидани в себе си. Когато възмъжавах, вече бях, това добре си спомням, само скала в някаква планина. Земетръсите ме бяха осакатили. Бях доста ръбата скала, във всеки ръб остро се чувстваше моето „аз“, а оттам нататък тежаха деца на непознати огнени потоци. Тъмнина ме заобикаляше отвсякъде и аз с горчивина си припомнях за огненочервената светлина на потока родител. И никакво движение! Единствено отдалеч дочувах глухи тътени или въздишките на спускащо се коренче.
Нямаше ги вечното безсъние, кипене и лутане на онзи жарък вулкан. Занапред ми беше съдено да се движа смешно малко.
Веднъж усетих подземния тътен да громоли съвсем наблизо. Скалите около мен се размърдаха, удариха ме с рамена и щом възвърнах разсъдъка си, видях за първи път от хиляди години насам небето. Мрачна грамади пълзяха по него; беше напрегнато тихо. Ето че в небесната шир се отвори дълга виолетово-синя пукнатина. Чу се трясък и рукна дъжд.
На другия ден с изгрева на слънцето разбрах, че лежа на просторна поляна. Отзад се извисяваше планината, която доскоро бе мой затвор.
Със столетията вятърът й слънчевите лъчи, дъждовете и растителните корени разклащаха здравето ми. После топлината престана да ми действа. Времето застудя, но нали съм от камък, търпя. Гледката наоколо се покри със сняг и планинските върхове заблестяха, оковани в ледници.
Аз отново заспах безпаметен сън…
Веднъж пак се раздаде трясък и сякаш дневното светило започна да се свлича отгоре. Грамадни ледници, огрени от слънцето, се спускаха от планината и помитаха всичко в своя устрем. Ледената сган не ме отмина — завлече ме в непозната долина. Тук лежах дълго време.
Ама ледниците здравата ме бяха огладили и смалили.
Едно утро зърнах за първи път хора. Чудни същества, шумни и по-подвижни от всеки звяр. Бяха облечени в метални дрехи. Те се заеха да строят крепост на съседния хълм и от мене сечаха камък за дебелите й зидове. Въпреки зашеметяващите болки аз не можех да извикам, да се оплача или поне въздишка да изпусна. Без глас, без ръце, без крака. Само маса и мисъл, за която никой не подозира. Понеже нямах капчица воля, хората можеха да правят с мен, каквото си поискат. Да забиват лостовете си насред гърдите ми и да ме бият с чукове, знаейки, че няма да избягам.
От скала се превърнах в крепостна стена. Поуспокоих се малко, оставен отново сам на себе си, и мислите за вродената ми безпомощност заглъхнаха. Аз се съсредоточих в ролята си на защитник на хората в крепостта. Беше ми приятно, че все пак някой се нуждае от моята помощ и изтърпявах бодежите, на стрелите, огнения катран и врялата вода от казаните, ударите на стенобойните съоръжения.
При поредно нападение воини с островърхи шапки превзеха тази твърдина. Поживяха, докато пристигнаха варвари на коне и с машини разбиха крепостта до основи. Победените изоставиха разрушения си дом, а камъните от стените почнаха да потъват в земята. Само едно парче от скалата, която бях аз, се спаси от мрака. Това парче — това ново мое „аз“ — се търкулна до една река.