През едно лято реката се умълча, изнемощя, пресъхна. Мекото й дъно се оголи. Дойдоха хора, за да натоварят в камиони пясък и камъни. Мене също. Откараха ни на пътен строеж. Аз не дочаках да ме вградят в него, ала дочаках позора си.
Винаги ще помня тази привечер!
По пътя вървяха двама души и се караха за нещо. Единият махна с ръка и тръгна да се връща; вторият продължи напред. Тогава изостаналият се обърна, огледа се и като ме видя, ме взе на длан. После тихо запристъпя след другаря си. На един завой, онзи се показа. Човекът ме стискаше трескаво, аз се бях изпотил в лепкавите му пръсти. Не подозирах нищо и докато се чудех за какво ли съм на тоя мъжага, той пак ме стисна и получил внезапна силя от гнева си, рязко ме хвърли. Хвърли ме по своя спътник. Аз послушно го ударих в тила. Вииик, топлина на кръв, угасване на мислите — тъмна гора. Той рухна до мене.
Човекът бе убит от друг човек с моя помощ.
Дъждът изми кръвта от страните ми. Често си мисля, че убиецът можеше да свърши делото си с нож или с голи ръце. Но той си послужи с мен, защото камъкът е само сечиво на чуждата воля. Ако поискат — ще умъртвят с камък; ако поискат — ще зазидат в стена камък; ако поискат — ще изсекат от камък надгробна плоча. Ами ножът? Е, не познавам нито един от неговото племе, а и не нож уби оня човек на завоя. Сторих го аз, каменният отшелник. „Какво друго може да се очаква от теб?“ — ще попитат някои.
Стига да имах ръце, нямаше да се подчиня на убиеца. Стига да имах крака или крила, щях да избягам. Наистина, летях десетина метра, ала след това паднах окървавен. И да летя, аз падам и наранявам безмилостно. Не умея като птиците да се приземявам меко и гальовно. Аз съм единствено маса и мисъл. Тази мисъл ще ме превърне в пясък.
Лежах години наред край пътя. Докато ме взеха хора, очукаха ме с длето и ме наредиха в настилката на ново шосе. Сега будувам в шосето. Няма я любимата птица. Няма я жената с бедра, червени досущ като слънцето. Няма го убития… Само един стар-прастар спомен за топлина и движение. Когато съм бил нажежен поток — в младостта на Земята. И фигурите на древни съзвездия — когато над мен не е имало нищо повече.
Отгоре ми се точи всичко: животни, хора, машини, които неуморно се усложняват. Подложил корави мускули, аз лежа в настилката. За мене това е добро разрешение. Щом нямам моя воля, нека никой не разполага със силата ми. Нека всички минават върху ми, поне имам здрав гръб.
Може би както съм се вкопчил в шосето, земята ще почне да потъва. Аз ще слизам все по-навътре. Ще стигна дълбоко скрит огнен поток. Ще се претопя в него и ще се почувствам отново млад Пред мене ще са и птиците, и хората. Буйно ще търся процеп, за да изляза, на горния свят.
Но викът на умрелия ми казва: „Недей потъва! Ще се върнеш при птичите ята и при преплетените ръце. Ще чуеш смях, шепот к песни, ще те гали река и ще те замайва мирисът на трева… Ала дали пак няма да попаднеш в прегръдката на убиец?“
Аз съм един обикновен камък. Не мога дори да се самоубия. Лежа в настилката и държа на гърба си онова, което се изнизва отгоре. Ако успея, да заспя някой час, сънувам птици. И в този каменен сън се усещам лек и топъл, поникнали са ми пера и са ми израснали крила. Аз поря синята магия на небето, а долу съживената река привлича на дълга, дълга сълза… Сънят ми нерядко свършва с миризма на присмехулна тиня.
Сънувам или че аз съм птица, или че от една огромна жълта шапка излитат много птици. „Слънце в очите ми, вятър в крилата ми…“
Когато се събудя, разбирам, че просто съм камък. Заричам се да не спя, защото споменът за сънуването ме мъчи като длето.
По нанагорнището бучи кола и скоро ще мине по гърба ми. Ако имах устни, щях да целуна гумите й, понеже тая кола ме прави по-малко самотен.