Николай Соколов
Приказка за комините
Най-напред се обаждаше Морското гърло. Майсторът, който го иззида, се беше пошегувал, като му сложи широка кръгла шапка. Тези майстори са просто чудаци, на тяхното въображение никога не може да се разчита. Под шапката майсторът разшири отвора на комина, за да прилича на корабна тръба.
— Ето ти едно Морско гърло! — каза майсторът, като слезе от покрива.
И сега Морското гърло надуваше гърдите си до спукване. Намираше се на кърмата на стар пиратски кораб.
— У-у-у! Виждам пристанище! Виждам пристанище!
Другите комини мълчаливо го слушаха, не казваха нито дума, защото знаеха, че Морското гърло обича да се хвали като панаирджийска въртележка. Освен това те чакаха Северния вятър, който пръв се спираше при Морското гърло. Като дойдеше, щяха да го разпитат за кое пристанище става дума и дълго щяха да се смеят на приятните измислици на Морското гърло.
Но този път Северният вятър се забави повече, отколкото беше необходимо. Той дори имаше угрижен вид, не бързаше да поздрави другите комини от голямата стряха и всички се чудеха какво ли се е случило.
Ако ставаше дума за мъглите, които Северният влачеше от върха на сивата планина, това не беше някакво особено събитие. Всички знаеха, че Северният вятър имаше щедро сърце. Всяка есен, точно в определено време, той нахлуваше откъм върха на оределите гори, разтваряше пазва и с две ръце изтърсваше мъглите по земята, сякаш хвърляше ненужни въздишки.
Навярно нещо друго имаше. Комините стояха нащрек и изгаряха от любопитство. Какво ли си говореше Морското гърло със Северния вятър?
Най-сетне Флейтата не издържа. Така се наричаше коминът от източната стряха на планинската вила.
— Ще ида да подслушам! — каза тя. — Ако не разбера за какво се надува Морското гърло, ще се пукна от завист.
— Глупаво същество! — каза Дългият рог. — Да не мислиш, че можеш да се разхождаш по покрива като котка? Само едно мръдване е достатъчно, за да полетиш към земята с главата надолу! Навярно си представяш, че комините са сомнамбули?
Тя погледна своя съсед Дългия рог и виновно сведе очи. Дългият рог беше стар и мъдър комин. Плещите му познаваха не една буря.
— Не мога да чакам повече! — настоя Флейтата. — Поне ми позволете да се наведа малко!
Но не стана нужда. Морското гърло изрева с дебел глас, като че подгонен от слон. Този път всички забелязаха в гласа му топли и радостни нотки.
— А-у-у-у! — ревеше Морското гърло. — Това е вест, това е вест!
— Какво има, Морско гърло? — попитаха в един глас другите комини. — Защо се радваш?
Северният вятър запълзя по покрива на самотната вила, прошепна нещо много важно в ухото на всеки комин.
Сега вече всички знаеха, че на покрива на къщата се укриваше млад момък, много опасен за властта, когото явно някой преследваше много строго.
— Пази го от студа! — каза Дългият рог. Може би е ранен! Ако му се случи нещо, да знаеш, че ще те изтърбуша като волски мях.
— Не ставай смешен, старче! — отвърна Морското гърло. — Момъкът се чувствува отлично до топлия ми гръб. Сега спи и сънува, а когато се събуди, ще го попитам за неговите рани.
— Колко е романтично! — тънко изписка Флейтата. — Навярно цял ден се е борил с лъвове, затова е уморен!
Дългият рог я погледна с укор.
— Този момък има друга съдба — каза той. — Този момък го преследват за нещо, което ние, комините, не можем да разберем.
Северният вятър обиколи целия покрив и слезе на двора. По следите му дърветата люлееха клони и се навеждаха ниско до земята.
Сега комините мълчаха, защото те можеха да говорят само когато Северният вятър духаше в гърлото им.
На другия ден момъкът се събуди. Той спа цяла нощ на покрива и когато отвори очи, видя пред себе си ярка слънчева утрин. Изправи се полека, но свит от болка, обърна очи към града, който долу едва се виждаше, целият обвит в мъгли и сажди. Момъкът дълго гледа натам, после сви заканително юмруци и ги размаха по посока на черното чудовище, както наричаше той големия град.
— Ще дойде ден и аз ще се върна! — прошепна той. — И за всяко човешко страдание ще се разплатим!
Това не остана незабелязано от комините. Те го гледаха с обич и слушаха с възхищение думите му. Дългият рог искаше да каже нещо на Морското гърло, но, както знаем, Северният вятър го нямаше, за да духне в гърлото му.
Брезата, която стоеше зад вилата, привечер се разтрепера. От клоните й се посипаха листа с цвета на старо злато.
— Аууу! — ревна Морското гърло. — Иде буря, иде буря!
— Стига си дрънкал! — обади се Дългият рог. — Какво става с момъка?
— Превързва раните си — каза Морското гърло. — Кани се да слезе от покрива.