Лягай!“ — Влязла у дома,
с ключ заключила сама,
бързо взела свойта прежда,
хем преде и хем поглежда
ябълката с румен цвят,
пълна с чуден аромат,
толкоз свежа и златиста,
толкова прозрачна, чиста,
сякаш е наляна с мед!
Семчици личат безчет.
Да почака обещала до обяд;
не се стърпяла,
ябълката взела тук
и я гризнала: хруп, хруп.
Както преждата предяла,
тя парченцето изяла…
Изведнъж дъхът й спрял
и ликът й побледнял,
паднала ръката бяла,
ябълката изтървала;
мигом свят й се завил,
клюмнал образът й мил,
на леглото се простряла,
неподвижна занемяла…
Братята във този час
връщали се с весел глас,
от младежки лудории;
песът страшно взел да вие
и към къщи все вървял.
„Не е на добро! — мълвял
всеки. — Нещо тъжно има,“
Влезли у дома седмина.
Песът спуснал се и — дръж —
ябълката изведнъж
той погълнал със кората,
И издъхнал на земята.
Напоена тя била
цялата с отрова зла.
Там пред мъртвата царкиня
редом братята седмина
свели тъжните чела.
Тя безжизнена била.
Хубаво я пременили —
да я погребат решили,
но размислили. Та тя
сякаш спяла във нощта,
тъй лежала тиха, мила,
само що не промълвила.
Три дни не излезли вън,
тя не станала от сън.
Братята в дома печален
сложили в ковчег кристален
на царкинята трупа
и поели на тълпа
там към планина пустинна,
спрели в полунощ в долина,
на шест стълба в мрака ням
вързали ковчега там,
хубаво го закрепили
и го с мрежа оградили.
И пред мъртвата с глух стон
всички сторили поклон…
Рекъл старият: „Спи в гроба;
изведнъж помете злоба
твойта младост от света,
тя в небето отлетя.
Ти на нас любима беше
и над тебе всеки бдеше —
днеска не принадлежиш
никому, а в гроба спиш.“
А царицата ревнива чакала нетърпелива,
огледалцето си пак
тя запитала по мрак:
„Аз не съм ли най-красива,
бяла, румена, игрива!“
В отговор дочула тя:
„Няма спор, че ти в света
си, царице, най-красива,
бяла, румена, игрива.“
И далече Елисей
за невестата жалей,
по света я търси де е.
Няма я! Той сълзи лее.
Пита. Всеки казва: „Не!“
и повдига рамене.
Някой му се смей под вежда,
друг дори не го поглежда.
Той запитал най-подир
слънцето в оная шир:
„Слънчице, ти вредом ходиш,
цялата година водиш
зимата и пролетта,
всичко виждаш по света.
И към теб ще се обърна.
Някъде дали не зърна
младата царкиня ти?“
От небесни висоти
рекло слънцето огряло:
„Нея аз не съм видяло.
Знам, че не е жива тя.
Може месецът в нощта
да я срещал сред горите,
да й е видял следите.“
Чакал тъжен Елисей
пак нощта да притъмней.
Щом се месецът показал,
Елисей с молба му казал:
„Месец, месец, друже мой,
с рогче златно в звезден рой!
Светиш ти в тъми дълбоки,
кръглолики, светлооки,
гледат твоите следи
с обич ясните звезди.
И към теб ще се обърна.
Някъде дали не зърна
младата царкиня ти?“
От небесни висоти
рекъл месецът тогава:
„Аз красавица такава
не съм срещал. Във нощта
съм на пост до сутринта.
Тя без мене, очевидно,
е избягала.“ — „Обидно!“ —
рекъл Елисей унил.
Месецът му промълвил:
„Чакай. Може би за нея
знае вятърът, що вее.
Я иди при него ти.
Не тъгувай. И прости.“
Казал, без да се отчая,
той на вятъра накрая:
„Ветре буен и могъщ,
гониш облаци надлъж,
люшкаш сините морета,
вееш в ширните полета,
ти от нищо нямаш страх,
само си пред бога плах.
И към теб ще се обърна.
Някъде дали не зърна
моята царкиня ти?
Като слънце тя блести.“
Вятърът отвърнал буйно:
„Зад реката тихоструйна
има планина една
със дълбока падина;
в падината, в мрак печален,
люшка се ковчег кристален,
на вериги окачен.
Няма диря в злак зелен
край онуй пустинно място.
Там е твоята невяста.“
Литнал вятърът натам.
Елисей заплакал сам
и потърсил онуй място,
та прекрасната невяста
да съзре веднъж поне.
Там вишила рамене планина
безкрайно чудна,
а отвъд — страна безлюдна.
Тъмен път в леса видял.
Повървял и занемял:
сред дървета, в мрак печален
люшкал се ковчег кристален;
там царкинята в тъма
спяла вечен сън сама.
На невястата си мила
той ковчега с пълна сила
разломил. И тя за миг
оживяла. С бледен лик
тя учудена се взряла
и като се залюляла,
казала с напевен глас:
„Дълго ли съм спала аз?“