Тъй успокоил той дъщеря си, а везира си жестоко укорил. И така хитростта успяла пред царя.
Но да оставим сега царя и да се върнем към търговеца Маруф! Той яздел своя кон през голата пустиня, съвсем объркан и без да знае накъде да поеме. Освен това много му било тежко заради раздялата с жена му, любовен копнеж и сърдечна мъка го измъчвали и той тихичко си пеел следните стихове:
Като свършил песента си, той горчиво заплакал, защото всички пътища били затворени за него и той предпочитал да го сполети смъртта, вместо да живее.
Така продължил пътя си, зашеметен от горест и от мъка, без да спира никъде, докато настъпило пладне; бил стигнал край някакво малко селище и видял наблизо един селянин, който орял с два вола. Тъй като гладът го измъчвал, той подкарал коня си към орача и му рекъл:
— Мир вам!
Човекът отвърнал на поздрава и добавил:
— Добре дошъл, господине! Ти навярно си някой от мамелюците на султана?
— Точно така — отвърнал Маруф, а орачът продължил:
— Слез тогава да похапнем заедно!
Маруф видял, че селянинът е щедър човек, но все пак казал:
— Братко, не виждам край теб нищо, с което би могъл да ме нагостиш. Защо тогава ме каниш?
Селянинът отвърнал:
— Важното е, че имам добро желание, а ти слез от коня! Виж, селището е наблизо, аз ще изтичам дотам и ще донеса обяд за тебе и зоб за коня ти.
А Маруф рекъл:
— Щом като селището е наблизо, аз сам мога да стигна дотам и да си купя на пазара, каквото ми трябва, да се нахраня.
Селянинът обаче отвърнал:
— О, господине, селището е само едно малко селце, където няма никакъв пазар, там нито можеш да купиш, нито можеш да продадеш нещо. Заклевам те в името на аллаха, отседни при мен и ми достави тази радост, а аз ще избързам дотам и скоро ще се върна!
Маруф слязъл от коня, а селянинът го оставил и избързал към селото, за да донесе обяд за госта си. Маруф седнал да чака, ала си рекъл:
„Накарах този беден човек да си остави работата заради мен. Я да взема да поора, докато той се върне, за да му се отплатя, задето го отклоних от работата му.“
И той хванал ралото и подкарал воловете, но едва заорал и ралото се закачило о нещо и добичетата спрели. Той отново ги подкарал, ала те не могли да се помръднат. И като се навел да огледа какво е спряло ралото, той видял, че то се било подхванало в някаква златна халка. Разровил бързо земята наоколо и видял, че пръстенът бил вбит по средата на една мраморна плоча, голяма колкото долен воденичен камък. Маруф затеглил с все сили камъка, докато го отместил, и под него зинала пещера със стълбище. Слязъл по стълбите и открил голямо помещение, което приличало на грамадна баня с четири странични ниши. Първата ниша била пълна от пода до тавана със злато; втората била пълна от горе до долу със смарагди и перли, и корали; третата била пълна с хиацинти, рубини и тюркоази, а четвъртата — с диаманти и други подобни скъпоценни камъни. На горния край на помещението имало една ракла от бистър кристал, пълна с неповторими скъпоценни камъни, всеки от тях голям колкото орех; върху раклата стояла златна кутийка, голяма колкото лимон. Като видял всичко това, той се учудил много и се зарадвал извънмерно, та възкликнал:
— Какво ли може да има пък в тази малка кутийка?
Отворил я и намерил вътре един златен пръстен с печат, върху който били гравирани тайнствени имена и знаци, които приличали на следи от стъпки на мравки. Той потъркал пръстена и ето че се обадил някакъв глас: