Маруф отвърнал:
— Донеси платове от всички страни, от всяка по сто товара на сто магарета.
— Повелителю мой — рекъл след това господарят на духовете, — дай ми време, за да мога да възложа на моите пазачи-духове всеки да изпрати своето племе според заповедта ми в някоя страна и да донесе оттам по сто товара платове; пазачите ще се превърнат в добичета и ще дойдат тук натоварени със стоката.
— И колко време ще ти трябва за това? — попитал Маруф, а духът отвърнал:
— Докато трае нощният мрак. Преди още да се развидели, всичко, каквото желаеш, ще бъде пред теб.
— Давам ти толкова време — рекъл Маруф; после заповядал да му издигнат шатра.
Щом издигнали шатрата, той се разположил вътре и му поднесли трапеза, отрупана с ястия. Тогава Абу ес-Саадат му рекъл:
— Повелителю мой, остани в шатрата! Тези мои синове тук ще те пазят и ти няма защо да се страхуваш от нищо. А в това време аз ще насъбера моите пазачи и ще ги разпратя да изпълнят желанието ти.
И така Абу ес-Саадат тръгнал да си върши работата, а Маруф останал да си седи в шатрата пред отрупаната с ястия маса, охраняван от синовете на господаря на духовете, преоблечени като наемници, евнуси и слуги.
И както той си седял, неочаквано дошъл селянинът, който носел голяма паница с леща и една торба, пълна с ечемик.
Като видял разтворената шатра и наемниците, скръстил ръце на гърдите си, той си помислил, че е дошъл султанът и се е разположил на това място, затова се спрял изплашен и си рекъл:
„Да бях заклал поне две пилета за султана и да ги бях препържил в краве масло!“
И тъкмо се канел да се върне, за да заколи двете ярки и да нахрани с тях султана, Маруф го забелязал и му извикал да се приближи; в същото време той заповядал на наемниците:
— Доведете го тук!
Те го довели, както държал паницата с лещата в ръце, и го оставили пред Маруф. Той му рекъл:
— Какво е това?
Селянинът отвърнал:
— Това е обедът за тебе и зоб за коня ти. Не ми се сърди; не знаех, че султанът щял да идва! Ако бих знаел, щях да заколя за него две млади ярки и да го посрещна с хубав обяд.
Тогава Маруф рекъл:
— Султанът не е дошъл. Аз съм неговият зет, но се бях скарал със султана. Затова той е изпратил наемниците си да ме настигнат и те ме сдобриха с него; и ето аз отново ще се върна в столицата. Но тъй като ти си приготвил това ядене за мен, без да ме знаеш кой съм, аз на драго сърце го приемам, макар да е само леща, и ще изям твоята гозба.
После той му заповядал да постави паницата посред масата и ял от лещата, докато се заситил, а селянинът си напълнил търбуха със скъпите ястия. После Маруф си измил ръцете и разрешил на наемниците да се нахранят; те веднага се нахвърлили върху остатъка от богатия обед и се нахранили. След като паницата от лещата била изпразнена, Маруф я напълнил със злато и рекъл на селянина:
— Отнеси я в своя дом и ела после при мен в града; там ще те посрещна с почести!
Селянинът взел пълната със злато паница, подкарал добичетата и си отишъл в селото, като едва не се смятал сам за зет на царя. А Маруф прекарал една чудесна нощ сред радости и удоволствия. Довели му девойки от годениците на съкровището9, които свирели на всякакви инструменти и танцували пред него, и той прекарал цялата нощ тъй, че тя наистина нямало защо да се брои към земния живот.
И когато настанало утрото, преди още той да се опомни, пред него се появил огромен облак прах и се издигнал във въздуха, и се разсеял. А под него се открили магарета, натоварени с големи товари, седемстотин на брой, отрупани с платове и заобиколени от мулетари, слуги и факлоносци. Абу ес-Саадат яздел най-отпред своята ослица, преоблечен като керванджия, а пред него носели богато украсена носилка с четири ъглови украшения от блестящо червено злато, украсено със скъпоценни камъни. Като се приближил до шатъра, той слязъл от гърба на ослицата, целунал земята и рекъл:
— Повелителю мой, поръката ти е изпълнена докрай, а вътре в носилката има скъпоценна одежда, каквато не се намира дори сред дрехите на царете. Облечи я, качи се в носилката и ни заповядай каквото желаеш!
Маруф отвърнал:
— О, Абу ес-Саадат, сега ще напиша едно писмо, което ти ще отнесеш в град Ихтиян ел-Хотан10; иди там при моя тъст, царя, но се яви при него непременно облечен като обикновен пратеник.
— Слушам! И се подчинявам! — отвърнал духът.
После Маруф написал писмото и го запечатал. Абу ес-Саадат го взел и изчезнал с него и се явил при царя; заварил го, когато царят тъкмо говорел:
— О, везире, голяма грижа ми е легнала на сърцето за моя зет и аз се страхувам, че бедуините може да го убият. О, да знаех само накъде е тръгнал той със своя кон, за да го последвам с войската си! Да ми беше обадил, преди да тръгне!