— Ей, хора, не ви ли е срам да се трупате така около този чужденец и да му се подигравате и надсмивате? Какво ви е сторил той?
И търговецът ги нахокал, докато ги разгонил, никой не посмял дума да му отвърне. Тогава той рекъл на непознатия:
— Ела, братко! Не обръщай внимание на тези хора: те нямат никакъв срам!
И той го повел със себе си и го водил, докато стигнали до една голяма и богато украсена къща; там той го поканил да седне в една зала, достойна да посрещат в нея царе, и дал заповед на робите си. Те отворили една ракла и извадили отвътре дрехи, които подобавали за търговец, притежаващ най-малко хиляда торби със злато; стопанинът дал на Маруф да се облече и тъй като обущарят бил строен човек, изведнъж заприличал на старейшина на търговско сдружение. Веднага след това търговецът заръчал на слугите си да поднесат обед; слугите донесли пред двамата мъже софра, отрупана цялата с най-хубави и най-различни ястия. След като двамата се нахранили и пийнали, търговецът казал на своя гост:
— Как се казваш, братко?
Гостът отвърнал:
— Името ми е Маруф, а по занаят съм кърпач; изкърпвам стари обуща.
— От коя страна идваш?
— От Кайро съм.
— От кой квартал?
— Ти Кайро познаваш ли?
— Аз съм родом от Кайро!
— От Червената улица съм.
— А кого познаваш по Червената улица?
— Ами този и този, и онзи — отвърнал Маруф и изброил цял куп имена на хора.
Тогава търговецът пак попитал:
— А познаваш ли шейха Ахмед, аптекаря?
— Той ми е съсед, живеем стена до стена.
— Добре ли е той?
— Добре е.
— Колко деца има?
— Три: Мустафа, Мохамед и Али.
— Какво стана по волята на Аллаха с неговите деца?
— Мустафа е добре, стана учен човек, учител е Мохамед пък стана аптекар и си отвори дюкян до дюкяна на баща си, след като се ожени; жена му го дари с един син, който се нарича Хасан.
— Дано бог и тебе зарадва с добра вест! — възкликнал търговецът, а Маруф продължил:
— Али пък беше мой другар, докато бяхме още малки, и ние двамата играехме все заедно. Преобличахме се като християнски деца и се вмъквахме в църквата; там крадяхме молитвените книги на християните, а после ги продавахме и си купувахме с парите нещо за ядене. Веднъж християните ни забелязаха и ни пипнаха с една книга; оплакаха се от нас пред домашните ни и казаха на бащата на Али: „Ако не забраниш на сина си да ни краде, ще те обадим на царя“. Баща му успокои хората и здравата напердаши сина си. Затова синът му избяга и оттогава никой не го знае къде пропадна; цели двадесет години го няма и никой не е чул никаква вест за него.
Търговецът възкликнал:
— Аз съм Али, синът на шейха Ахмед аптекаря, а ти си моят приятел от детинство Маруф!
И тогава те двамата се поздравили отново, а после търговецът продължил:
— Маруф, разкажи ми, защо дойде от Кайро в този град!
Тогава Маруф му разказал за своята Фатима Плашилото и за всичко, което тя правела с него; накрая приключил с думите:
— Когато не можех вече да търпя мъките, които тя ми причиняваше, избягах от нея и се озовах пред Победната порта; но там ме застигна силен дъжд и аз се скрих в една срутена ниша на джамията „Адилия“ и седнах там да си поплача. Неочаквано пред мен се яви обитателят на онова място, един ифрит от света на духовете, и ме разпита какъв съм и що съм. Разказах му своята беда, а той ме взе на гърба си и летя с мене през цялата нощ между небето и земята; най-сетне ме остави на една планина и ми разказа за този град. Така аз се спуснах по склона и дойдох в града; там хората ме наобиколиха и започнаха да ме разпитват. Като им казах, че вчера съм излязъл от Кайро, те не ми повярваха; после дойде ти и разпъди хората и ме доведе в тази къща. Това е причината, поради която излязох от Кайро, а ти по каква причина дойде в този град?
Търговецът отвърнал:
— Овладяло ме бе лекомислие, още като бях едва на седем години; оттогава тръгнах от страна в страна и от един град в друг, докато дойдох в този град, който се нарича Ихтиян ел-Хотан3. Тъй като видях, че жителите му са добри и любезни хора, които вярват на бедните, продават им на вересия и ловят вяра на всичко, което те казват, аз им рекох: „Аз съм търговец и избързах пред кервана си, за да намеря място, където да подслоня стоките си, като пристигнат“. Хората ми повярваха и ми опразниха един дюкян. После им рекох: „Има ли някой сред вас, който да е съгласен да ми даде назаем хиляда динара, докато пристигне моята стока? Тогава ще му върна онова, което съм взел от него; имам нужда да си набавя някои неща, преди да ми дойде стоката.“ И хората ми дадоха, каквото им поисках, а аз отидох на пазара и след като разгледах някои стоки, купих ги. На другия ден ги продадох и спечелих петдесет динара, така че можах да си купя нови стоки. Държах се винаги внимателно и любезно с хората и те ме обикнаха; в същото време продължавах да продавам и да купувам, докато натрупах много пари. Знай, братко мой, че поговорката гласи: „Светът е лъжа и измама“ — и затова, попаднеш ли в страна, където никой не те познава, прави каквото искаш! Ако кажеш например на всички, които те питат: „Занаятът ми е кърпач на обувки и съм беден, и избягах от жена си, и напуснах вчера Кайро“, те няма да ти повярват и ти ще станеш за подигравка на всички, докато си в този град. А ако им кажеш: „Един ифрит ме донесе тук“, те ще те избягват и никой няма да се сближи с теб и всички ще си кажат: „В този човек се е вселил ифрит и всеки, който се сближи с него, може да пострада“. А тези приказки ще навредят както на тебе, така и на мене, защото всички тук знаят, че аз съм от Кайро.