„Обърни се, а след това тръгни надясно, там ще стигнеш до един широк път!“
Аз се обърнах назад, както той ме беше посъветвал, намерих пътя отдясно и продължих по него. Вървях така доста дълго време, ту тичах от страх, ту вървях бавно, за да си поотпочина, и продължих така, докато човекът, който ми бе посочил пътя, съвсем се изгуби от погледа ми: нито аз го виждах вече, нито той можеше да ме забележи. Тогава слънцето залезе пред мен и над земята се спусна мрак; седнах да си отпочина; много ми се искаше да поспя, ала през тази нощ не ми идваше сън от страх, глад и преумора. Когато мина полунощ, станах и продължих пътя си по острова, докато се развидели. И когато зората обля света с ярката си светлина и слънцето обгърна със своите лъчи планини и долини, понеже бях много огладнял и зажаднял, започнах да ям от коренищата и тревите, които растяха по острова. Ядох, докато се заситих, и продължих по този начин живота си. После отново поех на път, вървейки все напред по острова; вървях целия ден и цялата нощ и всеки път, когато усетех глад, ядях от коренищата. Това продължи седем дни и седем нощи. А когато настъпи утрото на осмия ден, погледът ми се спря на нещо, което се мержелееше в далечината. Насочих се натам, докато към залез слънце се приближих до него; и докато все още бях на известно разстояние и сърцето ми трепереше от всички страхове, които бях преживял досега, аз се взрях по-добре и забелязах група хора, които събират зърна черен пипер. Приближих се към тях, а те, щом ме забелязаха, изтичаха към мен, заобиколиха ме от всички страни и ме попитаха: