„Може би този старец също е стигнал до този остров, оцелял от някой претърпял крушение кораб.“
Затова пристъпих към него и го поздравих. Той обаче отвърна на поздрава ми само със знак и не каза нито дума. Тогава аз рекох:
— Старче, защо седиш тук на това място?
Той поклати глава, въздъхна и ми даде знак с ръка да разбера, че иска да го вдигна на раменете си и да го отнеса от другата страна на кладенеца.
„Ще му направя удоволствие и ще го отнеса там, където той иска, може би небето ще ме възнагради за това.“
Така пристъпих до него, вдигнах го на раменете си го отнесох на мястото, което той ми бе посочил. Там му казах:
— Слез бавно долу!
Ала той не слезе, а вкопчи с краката си врата ми. И като видях краката му, те изглеждаха като покрити с козина на бик — черни и груби. Изплаших се и исках да го отърся от раменете си. Ала той стисна още по-здраво краката си около врата ми и започна да ме души така силно, че ми причерня пред очите. Изгубих сили и се строполих в безсъзнание като мъртъв на земята. Тогава той се приповдигна и започна да ме рита с крака по гърба и раменете, от това толкова силно ме заболя, че аз отново скочих, макар че той още седеше върху мен и тежестта му ме изморяваше. После той ми даде знак с ръка да го отнеса под дърветата, на които растяха най-хубави плодове, понеже отказах, започна да ме удря с краката си по-силно, отколкото с камшик. Показваше ми непрекъснато с ръка всяко място, докъдето искаше да стигне, и аз трябваше да го отнасям дотам. Ако пропуснех нещо или вървях бавно, той ме удряше и така бях станал негов пленник. Докато тичах под дърветата из острова с него на раменете си, той започна да ме подмокря и мърси. Дни и нощи не слизаше от мен, а когато искаше да спи, свиваше здраво краката си около врата ми и заспиваше за кратко време. Щом се събудеше отново, пак започваше да ме рита и аз трябваше веднага да стана и не можех да му се противопоставя, защото иначе ми причиняваше силни болки. Започнах сам да се коря, задето се бях съжалил над него и го бях вдигнал на раменете си. Ала всичко продължаваше все така и аз изпаднах в най-тежкото и неприятно положение, което човек може да си представи. Тогава си казах:
„Направих добро на този негодник, а той ми се отблагодари със зло. Аллах ми е свидетел, от днес нататък, през целия си живот никога вече няма да сторя добро на някой човек.“
И аз непрекъснато, всеки ден и час молех аллах всевишния да ми изпрати смърт, защото не можех вече да понасям напрежението и мъките. Въпреки всичко трябваше дълго време да живея така, докато най-после веднаж стигнах заедно с него до едно място на острова, където растяха много тикви. Някои от тях бяха изсъхнали и аз взех една голяма суха тиква, изрязах я отгоре и я издълбах. После я отнесох до една лоза, напълних я там с гроздов сок, затворих похлупака и оставих кратуната на слънце. След като престоя няколко дни, сокът се превърна в силно вино. Така аз започнах всеки ден да си пийвам от него, за да се подсилвам срещу мъките, които ми причиняваше онзи зъл сатана, и всеки път, когато се опивах от виното, набирах нови сили и смелост. Но един ден, когато той ме видя, че пия, ме попита чрез знаци на ръцете какво е това. Отвърнах му:
— Това е нещо много хубаво, което дава сили на сърцето и оживява духа.
После побягнах отново с него под дърветата и затанцувах; и както бях опиянен от виното, започнах да пляскам с ръце и да пея и да се държа съвсем свободно. Като ме видя в това състояние, той ми даде знак да му дам кратуната, за да пийне и той. Тъй като ме беше страх от него, аз му я подадох. Той изпи всичко, което бе останало вътре, на един дъх и я захвърли. Развесели се и започна да се клатушка насам-натам върху раменете ми. Щом забелязах, че той се беше напил и не знаеше вече какво върши, аз вдигнах ръце към краката му, освободих врата си, наведох се напред и седнах на земята, а той падна с главата напред.
Не можех да повярвам, че се бях освободил от него и от мъките. И тъй като се страхувах, че може да се надигне и да ми причини някаква нова болка, донесох един голям камък, който се валяше под дърветата, пристъпих напред към стареца и както си спеше, го ударих силно с камъка по главата, така че месото и кръвта му станаха на каша. Така той лежеше мъртъв пред мен — нека аллах никога не го поживи! После тръгнах с олекнало сърце по острова и отново се върнах на същото място край брега, където бях попаднал за пръв път.
Наложи се обаче да остана още дълго на острова, като се хранех с плодовете на дърветата и пиех вода от поточетата, и непрекъснато оглеждах морето дали не минава някой кораб. И най-после един ден, когато седях там и размишлявах над преживяното и над съдбата си, като си казах: