Бяхме насъбрали малко храна по брега и много я пестяхме, като ядяхме само по веднъж на ден или през ден, страхувахме се, че запасите ни ще се свършат и всички ще загинем от глад и страх. Когато умреше някой от нас, ние го измивахме и го загръщахме в дреха или в платно, довлечено от вълните на брега.
Мнозина починаха и останахме само малка група. Всички обаче страдахме от някакво заболяване, предизвикано от морето, и не мина много време, всички мои приятели и другари измряха един подир друг и ги погребахме. Така аз останах съвсем сам на онзи далечен остров, със съвсем малко храна, аз, който преди това бях толкова богат човек. Оплаквах горко съдбата си, като си говорех:
„Да бях умрял преди другарите си! Тогава те щяха да ме измият и да ме погребат. Ала няма никаква сила и никаква власт освен аллах всевишния и всемогъщия“.
И така аз изчаках още известно време, после тръгнах, намерих едно място край брега, изкопах си дълбок гроб и си казах:
„Когато силите ми съвсем отслабнат и почувствувам, че смъртта ми наближава, ще легна в този гроб и ще умра в него, после ветровете ще навеят пясък отгоре и ще ме покрият така, че и аз ще бъда погребан.“
Сетне започнах да се упреквам, задето бях постъпил толкова глупаво и бях напуснал своя град и своята страна и бях тръгнал отново по широкия свят след всичко преживяно по време на първото, на второто, на третото, на четвъртото и на петото си пътешествие. Винаги при всяко пътуване бях преживявал все по-големи и по-страшни ужаси и опасности, отколкото предишния път и ето сега най-после вече нямаше никаква надежда, че ще мога да спася живота си. Съжалявах, задето пак бях тръгнал по море, макар че съвсем нямах нужда от пари, защото притежавах големи богатства и едва ли можех да изразходя имуществото си, дори и половината от него през всичките години, които ми оставаха да живея, защото, каквото имах, ми беше достатъчно, даже предостатъчно! Замислих се за всичко това и си казах:
„Аллах ми е свидетел, онзи поток трябва да има начало и край, той сигурно излиза някъде от земята на бял свят в обитаема страна. Затова смятам, че ще бъде най-разумно да си направя някакъв малък сал, голям тъкмо колкото да седна в него, да го спусна в потока и да се оставя да ме носи течението. Ако той ме изведе на спасителен бряг, ще успея с помощта на аллаха да запазя живота си, ала не намеря ли изход, ще умра в тази река и то ще бъде по-добре, отколкото да загина тук.“
Въздъхнах още веднъж над тежката си участ и се заех за работа, пренесох стволове от острова, и то стволове от дървета на китайско и камаринско алое, навързах ги с въжа от корабни платнища, потърсих сред изхвърлените останки от корабите еднакви дъски и ги положих върху стволовете. Така си приготвих сал, който беше малко по-тесен от ширината на потока, и завързах здраво дъските за стволовете. После насъбрах купчина от скъпоценните камъни и големи перли, които лежаха по коритото на потока като нанос, и някои други неща от острова, а също и няколко парчета чиста сурова амбра и натоварих всичко върху сала. Взех със себе си всичко, което бях насъбрал на острова, също и запаса от храна, който ми беше останал. Накрая поставих от двете страни по една дъска, които щяха да ми служат като весла, и постъпих, както е казал поетът: