— В името на аллаха, заклевам те, мили господине, не ми се сърди! Аз ти разказах цялата истина за себе си и споделих с тебе всичките си приключения; сега те моля да ми кажеш кой си и защо живееш тук, в тази зала под земята, и защо държиш завързана горе оная кобила на брега на морето.
Тогава той ми отговори:
— Знай, че ние сме цяла група хора, разпределени по целия остров. Защото ние сме конярите на цар Михрджан и се грижим за всички негови коне. Всеки месец, когато изгрее новата луна, ние довеждаме тук чистокръвните му кобили, които още не са оплодени, и ги завързваме на острова. После се скриваме в подобни зали под земята, за да не ни вижда никой. След това идва морският кон и щом надуши кобилата, излиза на сушата. Той се обръща на всички страни и като не види никого, скача върху кобилата и я оплодява. Когато слезе от нея, той иска да я вземе със себе си, ала кобилата не може да тръгне, защото е завързана. Тогава жребецът започва да цвили и да блъска с глава и с копита кобилата и продължава да цвили. Щом чуем шума, ние знаем, че той е слязъл от нея, и изтичваме насреща му със силни викове; жребецът се изплашва от нас и влиза отново в морето. А кобилата се опложда и ражда някое жребче или кобилка, които струват колкото цяло златно съкровище и няма равни на тях нийде по земята. Сега е тъкмо време да дойде морският жребец и тъй като това е волята на аллах всевишния, аз ще те отведа със себе си при цар Михрджан и ще ти покажа нашата земя. Знай обаче, че ако не ни беше срещнал тук, ти нямаше да видиш жива душа по тези места и щеше да загинеш, без никой да узнае за тебе. Така аз ще стана причина за твоето спасение и за да се върнеш отново в родината си.
Тогава аз призовах милостта на небето за него и му благодарих за добрината, която ми оказва. Докато разговаряхме така помежду си, жребецът излезе от морето и силно зацвили; после скочи върху кобилата и като уталожи жаждата си по нея, слезе и искаше да я отведе със себе си, но не можа и тя започна да го рита и да цвили насреща му. Тогава конярят грабна меча и щита си, изтича през вратата на залата и извика на другарите си:
— Напред! Да вървим срещу жребеца! — и заудря с меча по щита.
Веднага дотичаха цяла група мъже, крещящи и размахващи копия; жребецът се изплаши от тях, побягна, хвърли се в морето като хипопотам и изчезна под вълните. Тогава конярят седна да си отдъхне; скоро след това и другарите му дойдоха и всеки от тях водеше по една кобила. Като ме видяха, те ме попитаха кой съм и що съм. Разказах им същото, което бях разказал и на техния другар. Тогава те ме заобиколиха, сложиха трапеза да похапнат и поканиха и мен и аз ядох заедно с тях. После те станаха, яхнаха конете, като дадоха и на мен една кобила и ме поведоха със себе си. Яздихме така, докато стигнахме в града на цар Михрджан. Там конярите влязоха при него и му разправили моята история; той наредил да ме повикат и ме въведоха при него. Тогава аз изрекох поздрав, какъвто подобава, той също ме поздрави с „добре дошъл“ и ме посрещна с почести; после ме попита кой съм и аз му разказах всичко, което ми се беше случило, разказах му за всичките си преживелици от начало до край. Той се изненада колко много бях препатил и ми каза:
— Синко, кълна се в аллаха, ти си бил спасен два пъти. Ако не ти е бил отреден дълъг живот, нямаше да можеш да излезеш жив от тези опасности. Хвала на аллаха, задето те е спасил.
После той ми оказа голяма чест, като ме покани да седна до него, и се отнасяше към мен благосклонно с думи и дела. След това ме назначи за началник на пристанището и ми възложи да записвам всички пристигащи кораби. Така аз станах доверено лице на царя и му помагах в неговите дела, а той ми засвидетелствуваше благоволението си и ми правеше много добрини; облече ме в хубава и скъпа одежда. Станах дори негов посредник и изслушвах молбите на народа и сам ги разрешавах. Така живях дълго при него, ала всеки път, когато отидех на пристанището, аз питах и разпитвах пътуващите търговци и моряците за град Багдад и търсех някой да ми извести за него и да се върна с кораба му у дома. Никой обаче не знаеше за града и не познаваше никой, който да пътува натам. Това много ме натъжаваше и вече ми дотегна дългият живот в чужбина; всичко продължи така още известно време. И ето един ден отидох при цар Михрджан и заварих при него група индийци. Като ги поздравих, те отвърнаха на поздрава ми, поздравиха ме с „добре дошъл“ и ме попитаха коя е моята родина. Когато след това аз ги попитах отде са и що са, те ми отговориха, че принадлежали към различни касти; едните били шакирити от кастата на военните, която била най-почитаната, и те били хора, които не обиждали никого и не принуждавали никого за нищо; други били брамани, хора, които не пият вино, ала живеят весели и щастливи сред игри и песни и притежават камили, коне или едър рогат добитък. После те ми разказаха още, че народът на индийците се делял на седемдесет и две касти; аз много се учудих на това.