Отишъл най-малкият брат при втория си зет — вълка. Вълкът му разказал, че и той две години преследвал тази девойка, но все не успявал да я хване.
— Може соколът да ти помогне — добавил той.
Отишъл братът и при третия си зет. Зарадвал му се соколът много. Разказал му момъкът всичко.
— Напразно се мъчиш да хванеш тази птица — казал соколът. — Това не е гъска, а девойка с невиждана под слънцето красота, която плува в образа на гъска. Цяла година я преследвах, издигах се в облаците и от небето се спусках върху нея, но щом усети движение във въздуха, тя се гмурка чак до дъното на блатото и се скрива. Никой не може да я хване и никой не ще ти помогне в това. Има само един змей — наполовина вкаменен, — може би той ще ти каже как да я хванеш.
Момъкът веднага тръгнал да търси змея. Дълго го търсил той и най-после съзрял, че някой стои изправен като дърво на върха на планината. Приближил се момъкът, разбрал, че това е змеят, и му казал:
— Здравей, бащице!
— Мини от другата ми страна — продумал змеят. — Имаш късмет, че ме нарече бащице, иначе добро нямаше да видиш! Как си се осмелил да дойдеш тук при мене?
Разказал му момъкът за себе си, а змеят рекъл:
— Аз бях цар на всички змейове. Имах осем жени. Поисках да взема, за жена и тази девойка. Реших да я грабна и да я направя своя девета жена. Далеч оттук е нейното жилище и всяка вечер тя се връща от блатото в къщи. Вмъкнах се вътре и се скрих, но тя разбра това и изпрати срещу мене вятър, дъжд и град. Спуснах се с всичка сила да бягам далеч от нея; още мъничко и щях да премина границата на нейните владения — с единия си крак бях стъпил вече на своя земя, когато вятърът ме настигна, и аз се вкамених наполовина. Знай, че ако някой й отиде на гости, тя ще го приеме добре и няма да му направи нищо лошо; но поиска ли я за жена, трябва да я застави да продума три пъти. Ако не успее да направи това, ще загуби главата си. По-добре съвсем да ме беше убила, по-добре да не бях напущал родната си земя! — добавил змеят.
Благодарил му момъкът и тръгнал. Вървял, вървял, стигнал до дома на девойката. Влязъл вътре, легнал на миндера и си помислил: „Толкова различни приказки и песни зная, че всякак ще я накарам да заговори“.
Надвечер девойката се върнала в къщи и си легнала срещу него. Толкова красива била, че като я гледал, момъкът забравил всичко, което знаел и бил чувал някога. Времето минавало, а той уста не можел да отвори, лежал, мълчал и само си мислел: „Нощта ще измине, а на сутринта и на мене, както на другите, ще отсекат главата“. И изведнъж си спомнил за скъпоценния камък, който му подарил баща му, преди да умре. „Кога друг път, ако не сега, ще ми послужи този камък?“ — решил на ума си той, извадил камъка и му казал:
— Помогни ми сега, ако можеш!
В краката на девойката горяла свещ. Сложил момъкът своя скъпоценен камък до свещта, а той й заговорил:
— Свещице, виждаш, че господарите ни са в тревога. Да поприказваме, да им разкажем нещо, за да ги поразвлечем малко.
— Не ми се приказва — отвърнала свещта. — Главата ми е пламнала: от вечерта са ме запалили, до утре цялата ще се стопя!
— Тогава аз ще разкажа нещо — казал скъпоценният камък и започнал: — Вървели заедно поп, шивач и столар. Спрели се по пътя да пренощуват в гората. Наклали огън и насядали около него. Когато им се доспало, решили да пазят поред, за да не ги изядат през нощта зверовете. Хвърлили жребий и на столаря се паднало да пази пръв. Заспали попът и шивачът, а столарят, за да не го обори дрямката, извадил инструментите си, издялал прекрасна дървена жена и я подпрял на близката ела. Изтекло времето на столаря и станал да пази шивачът. Видял той дървената жена и за да не му се приспи, започнал да й шие дрехи. Ушил й разкошна рокля, облякъл я като невеста и я подпрял на дървото. Дошло ред на попа да пази. Видял той жената под дървото и си помислил: дали не е дявол. „Човек ли си, или дявол?“ — извикал той. Жената не отговорила.
„Коя си ти, нещастнице?“ — попитал попът. Жената продължавала да мълчи. Попът не бил от страхливите, приближил се до нея, хванал я за ръката, понечил да я хвърли в огъня и тогава видял, че е дървена. Разбрал той каква била работата и почнал да се моли. Молил се, молил се, докато жената оживяла. Какво ще кажеш, свещице, на кого е тази жена — та столаря, на шивача или на попа? — попитал скъпоценният камък.
— Остави ме на мира! Главата ми е пламнала, до сутринта ще изгоря — отвърнала свещта. — Нищо не зная.
Надигнала се хубавицата от мястото си и се скарала на свещта:
— Ах, ти, нещастнице, как тъй не знаеш? Напразно ли си живяла при мене? Кажи, че е на столаря — той пръв е започнал. Ако столарят не беше я направил, кого би облякъл шивачът или кого би оживил попът?