„Обади се веднъж“ — помислил си момъкът.
— Хайде, свещице, сега е твой ред! — казал скъпоценният камък.
— До приказки ли ми е — главата ми е пламнала, до сутринта ще изтлея — отвърнала свещта.
— Тогава пък аз ще ти разкажа — казал скъпоценният камък и започнал: — Вървели трима души: бързоходец, ясновидец и знахар. Бързоходецът не го сдържало, приискало му се да побърза и казал на ясновидеца: „Я погледни, братко, в огледалото на съдбата, може би има някой болен. Знахарят ще приготви лек, а пък аз ще притичам, ще го отнеса и ще го излекуваме.“ Ясновидецът погледнал в огледалото на съдбата и казал: „В една страна е болен царският син, може да го излекуваме“. Знахарят приготвил лекарство, бързоходецът свалил от краката си воденичния камък и изхвърчал, занесъл лекарството на болния. Така царския син бил излекуван. Какво ще кажеш, свещице, кой е излекувал царския син — бързоходецът, ясновидецът или знахарят?
— Остави ме на мира! — отвърнала свещта. — Стига ми моята мъка, главата ми е пламнала.
— Ах, ти, проклетнице! — извикала девойката. — Кажи, че този, който е занесъл лекарството, той е излекувал царския син.
„Това е вторият път“ — помислил си момъкът.
— Хайде сега ти разкажи нещо, свещичке — обърнал се скъпоценният камък към свещта. — Все аз разказвам, а ти мълчиш.
— Не ми е до приказки! Не виждаш ли, че цяла горя — рекла свещта.
— Тогава аз ще ти разкажа още нещо, ако не ми се разсърдиш — казал скъпоценният камък и започнал: — Вървели мъж, жена и шурей. По пътя ги нападнали разбойници, ограбили ги и отсекли главите на двамата мъже. Заплакала жената, заоплаквала мъжа си и брат си. Изведнъж на близкото дърво кацнали гълъби, хвърлили долу едно клонче и заприказвали: „Да знае жената, да вземе това клонче и да докосне с него мъртъвците — ще оживеят!“ Чула ги жената, взела клончето, докоснала с него мъртъвците и ги съживила. Само че за нещастие главата на мъжа й зараснала за тялото на брат й, а главата на брат й — за тялото на мъжа й. Какво ще кажеш, свещице, на кого трябва да бъде тя жена?
— Остави ме на мира, стопих се, умирам, съзнание губя вече — по-шушнала свещта.
— Ах, ти, проклетнице! — извикала девойката и дори скочила от мястото си. — Като че ли не си живяла с мене, та не можеш и да отговориш! Кажи, че тя трябва да бъде жена на този, който носи главата на мъжа й!
— А ти ще бъдеш моя! — извикал момъкът и прегърнал хубавицата.
Направили богата сватба. И нашата приказка свърши вече.