Велимир Петров
Приказка за виенското огледало
Завяхваща дама, с която неувяхващо поддържахме взаимоуважение в напиращата ми младост, ме сюрпризира шармантно. Млади Господинчо, казва, знаете го Онова виенско огледало в будоара ми — от билюрено стъкло, шлифовано по кантовете от амстердамски ювелир, с причудливо резбованата рамка; отдолу с рафтчета за любима козметика от екзотични фирми и компо-ненти; приказни парфюми и подмладяващи омайни кремове-балсами. Какво ли не съм му спо-деляла и доверявала — момински блянове, тайните на зрялата възраст, хитрините на застаряващата ми снага. Разглези се опасно и излезе от контрол. Колкото помъдрявах и узрявах житейски, като прошепвах вълшебните думички: огледалце я кажи, огледалце — не лъжи, разстройваше нарочно опциите си и подчертаваше повехнали пори, кафяви петна и спаружена плът. Взе ме на подбив — наложи се да го респектирам с дъха си, замъглявах го и едва тогава избистряше хубоста ми. А дъхът ми — до време. Паникьосах се; дори му посегнах. Овладях се навреме — в стара книга прочетох рецепта: пакетче английска сол, разбъркано в бутилка бира. При съхнене, огледалото се преобразява в калейдоскоп с кристални снежинки; ликът наднича свеж и пръхкав иззад арабеските на северно сияние. Уви — също до време; докато… изчезна съвсем. Вземете я, млади Господинчо, тази разхайтена, неблагодарна вещ — ако не Ви слуша, строшете я, да не обижда хората; нямам сили за това.
Не помня, благодарих ли на застаряващата дама; впрочем, де факто аз и правех услуга. В първите доста години на съвместното ни общуване виенското огледало се държа прилично, почти нежно, разбираше сал от едина поглед, нали е старо поколение — без звук, само картина, цветна: пал-секам. Братовчедките ми и дружките и по цял ден се въртяха пред него; мереха си това-онова по оскъдно бельо и жартиери. Заставах плътно зад тях; допускаха ме, при условие — ръцете ми да са зад гърба ми. С нос гъделичках и подухвах немирни кичурчета изпрошени къдри; разни прически, разни прищявки. Вълшебното огледало си знаеше работата — някакви други, пак мои ръце, но трескаво влажни, пролазваха под мишците им, защо ли и те тръпни; обгръщаха корсажите и проверяваха шев по шев, тегел по тегел, къде има бастички, къде плохи; всичко си проверяваха. Чоплех си акнето пред него, доверявах му се. Как да го изхвърлиш такова огледало.
След години, вече, в пълна дискретност, отразяваше среднощни красавици, умело цъкащи секретни копченца и премятащи небрежно бутикови одежди о разни облегалки.
Ревниво пазя някой и друг отпечатък жарки, карминени устни по билюрената му по-върхност и се чудя, как да ги овардя от бирата и английската сол, които заръчах на едного млад Господинчо да ми купи по необходимост.