рекъл царят, цял в сияния. —
Казвай своите желания!“
„Царю — казал несмутим оня, —
да се наплатим.
Ти за моята услуга,
помниш, обеща без друго,
че веднага би ми дал
всичко, що бих пожелал.
Искам твоята девица,
Шамаханската царица…“
Царят кипнал изумен:
„Що желаеш ти от мен?
Бяс ли някакъв те хвана?
Ум ли в тебе не остана?
Ти съвсем си изкуфял.
Вярно, че съм обещал.
но за всичко мярка има!
Що ти трябва тя, кажи ми?
Стига! Знаеш кой съм аз?
Искай, ще ти дам завчас
злато или чин болярски,
или кон с конюшни царски,
част от царството дори!“
„Нито царство, ни пари,
искам твоята девица,
Шамаханската царица“ —
казал старият мъдрец.
Викнал царят: „Не, скопец!
Нищо ти не давам вече.
Сам се мъчиш ти, човече.
Махай се от моя дом!
Изгонете го. Бегом!“
Искал старецът да спори,
но кому ли да говори?
Царят цапнал го в тила
и смъртта му в миг дошла,
той издъхнал. Всичко живо
трепва, а се смее диво
царската мома: ха, ха!
Не я плашел и греха.
Царят, все така наежен,
я погледнал с поглед нежен.
Влезли в двора, а отвън
чул се погребален звън.
Слезнало пред всички хора
златното петле на двора
право в царската кола
и на царя във тила
острия си клюн забило
и високо се извило.
От каляската слетял,
охнал царят и умрял.