Цветан Ангелов
Приказката
Достояние.
Може би това е думата.
Скъпо достояние на българската национална култура.
Част от него, в един добросъвестен подбор, предлагаме с Антологията, която лежи на масата ви. Дарове, взети от раклата на класика и от ръцете на съвременника. Плодове от градината на голямата литературна задруга. Е, не само златни ябълки. Понякога децата се лакомят и за киселите сливки край оградата.
Без приказката — тоя своеобразен вид на епоса, това вездесъщо чудо на словесността — би залиняло възпитанието на чувствата в ранната възраст на човека, би секвал устремът към прекрасното, би пресъхнал изворът, чиято живителна влага връща на слепия светлината.
Това допускане, разбира се, носи лековат, априорен характер. Само свръхестествен пакостник, само гений на злото би лишил новородения човек от приказките, които, според един писател, се правят от удивителното вещество на сънищата. Нали в съня ни — както казва Паустовски — „подробностите от нашия реален живот се съединяват свободно и причудливо в множество комбинации — както разноцветните стъкълца в калейдоскопа“. И „тази работа, присъща на смраченото съзнание по време на съня, наяве се извършва от нашето безгранично въображение“. Оттук очевидно — констатира писателят — е възникнала и мисълта за сходство на сънищата и приказките.
„Подробностите от нашия реален живот…“
Повтарям това, защото наистина приказката е рожба на реалния живот. Или, по-точно, реалният живот е предмет на приказката като пълноправен жанр на литературата. У Ленин — в том 36, страница 19 на последното издание — може да се намери мисълта, че „във всяка приказка има елементи на действителността“. Приказките също се менят — в зависимост от измененията в обществените отношения. В тях, по правило, намира отражение мирогледът на приказника — народния разказвач или писателя. Оскар Уайлд например, комуто приказките на Ханс Кристиан Андерсен са служили за образец, не мисли като великия датчанин. Почуди ме декадентската му мисъл, че „всъщност изкуството е огледало с отражение на онова, което се вижда в него, а съвсем не на живота“. Разбира се, подобен принцип не може да се пребори с обективните повели на творческия процес. Макар че творчеството му ни кани в обаятелния свят на „красивата измислица“ с цел „да ни разкрие художественото и да скрие художника“, ние все пак долавяме силуета на приказника в омарата на действителността. И както се случва с редица големи писатели, художествената практика противоречи (донякъде или повече) на мирогледната позиция. За нас откъсването на естетиката от етиката е немислимо. Никой от нас не отрича връзката на изкуството с истината за живота и с морала на времето — връзка, която не се допуска в естетическата програма на Уайлд. За щастие понякога непосредственият певец излиза по-силен от претенциозния мислител.
Защо напомням за всичко това? Защото в Антологията, която се предлага на невръстния читател, няма табу за идеите на времето.
Съвременната литературна приказка не ни вълнува само с вечната защита на доброто, което по висше благоволение на разказвача побеждава злото. Съвременната приказка се извисява до конкретизирането на социалните идеи в процеса, наречен художествено усвояване на действителността.
Наистина изкуството е свят на художника, но нима художникът е паднал от небето? Художникът е потопен в реалността. Реалността е присъща на творческата му дейност ведно с моралните си норми. На практика и самият Уайлд се оказва моралист.
Към всичко това, което пълни големия същностен кръг на изкуството (или, по-точно, във всичко това), се втъкават конкретните „подробности“, които са мъниста на творческата впечатлителност — нещицата от бита, уловени от изтънчената сетивност на художника.
В есето си за датския приказник Андерсен Паустовски казва дословно следното: „Свободното въображение лови в окръжаващия ни живот стотици подробности, съединява ги в строен и мъдър разказ. Няма нищо, което би пренебрегнал приказникът — било то шийка на бирена бутилка, капка роса върху перото, изгубено от авлигата, или поръждавелия уличен фенер. Всяка мисъл — най-могъщата и великолепната — може да бъде изразена с дружеското съдействие на тези незабележими, скромни неща.“
Българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Наследила е нейното словно имане, нейната цветност, нейното ухание, нейната образна система — казано с езика на теорията. Но физическата прелест не може да бъде пълноценно наследство, ако не се предава и приема с дълголетната мъдрост, с мирогледните устои, е етичната същност на майката. За щастие българската литературна приказка е получила пълноценно наследство. И го владее по законите на нормалната приемственост. Наследницата е претворила наследеното. Малко е да се каже, че му е пришила своите инициали. Притежанието се превръща в истинско владение тогава, когато получи диханието на притежателя. Какво е всъщност приемствеността? Преобразяване, преобогатяване на достоянието, приписка на потомъка в родословната книга на прекрасното, нова брънка в изкусната верига на индивидуалностите. Преобразяване, разбира се, могат да правят само избраници. Оцеляват само приписките на онези, чийто почерк е несравним. Дълготрайни са приказките с индивидуалния почерк на разказвача — приказките, които се именуват: Елин Пелинови, Каралийчеви, Минкови… До известна степен и приказките, които напомнят за школата: елинпелиновските, каралийчевските…