На приказката — записаната (фолклорната) или написаната (литературната) — са посветени безчет изследвания, класификации, типизации (с особеностите на всяка морфологическа структура), безчет литературно-теоретични трудове. За непосредствения читател обаче по-занимателни са хрумванията на някои творци да вмъкнат приказка в приказката или да напишат приказка за приказката… Без да ме смущава това, че мнозина са пили от извора, към който се насочвам сега, ще припомня на читателя насмешливите, но правдиви обяснения на Благолаж от разказа на Елин Пелин „Косачи“, в диалога му с младия (пък и зеления още) Лазо, който слуша приказката за хубавата царска дъщеря.
— Много лъже — рече Лазо.
Благолажът го погледна право в очите.
— Това е приказка бе, хлапе!
— Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак нерешително и плахо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях спокойно чопкаше из ракитака черният силует на магарето.
— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?
— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.
— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.
„За да разбереш, че си човек…“
Това е главното в разсъждението на Благолаж и… в творческата концепция на Елин Пелин. За две различни по своята същност истини говори Благолаж. Едната „истина“ (кавичкосана от нас) е сбор от житейски факти, а другата истина (подчертана от нас) е претворяване, обобщаване, извисяване на виденото, преживяното и помечтаното. Без приемането на втората истина едва ли ще разбереш, че си човек…
В удивително простичкия диалог между косачите големият приказник издига словесното изкуство на висота, която му принадлежи. Та изкуството е колкото потребност, толкова и същност на човека!
Условно този подбор от приказки търси невръстен адресат. Но внукът и синът не стават ревниви, когато видят в ръцете на възрастните „своята“ шарена книжка. Всъщност от памтивека приказният жанр, фолклорен или авторски, е имал широк адрес… Така си обяснявам и факта, че купувачът, възрастен или невръстен, посяга без особено колебание към рафта, където са приказките.
Приказката като изкуство предлага възможност на всички човешки същества да изпитат неотразимите трепети на творчеството, на творческото съзидание, да поживеят (било като герои от приказния персонаж, било като творци) в невероятния мир на прекрасното. Знаем, че всеки родител е ставал поневолен автор на приказки за своето дете. А и всяко дете, с присъщата на възрастта му спонтанност, измисля приказки за родителите си.
Дистанцията на годините изчезва в отношенията между хората, когато се разказват приказки. Приказката тъче и заздравява, пък понякога и възстановява жизнената връзка между поколенията.
Вече казахме, че българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Но понякога това „роднинство“ не се разбира добре. Понякога читателите вземат за прост, автентичен запис една изкусна интерпретация.
Каралийчев например е представен с приказки, които не са разработка на мотиви от фолклора. Но и в приказките, които е преразказал и се именуват народни, той е оставил отпечатъка на своята изключителна индивидуалност. Те са пречистени. Лишното е отстранено. Сюжетът е спретнат. Те са по-малко бъбриви. Езикът им е каралийчевски. Образната система, диханието на словото и всички компоненти на магията, наречена приказка, са каралийчевски… Нещо такова е сторил с фолклорните мотиви композиторът Петко Стайнов. Танците от неговата знаменита сюита са повече стайновски, отколкото тракийски.