Тогава пътникът станал и тръгнал към двореца. Везирите и други царедворци седели пред вратата и ронели сълзи. Той се приближил и ги поздравил по обичая.
— Какво искаш? — запитал го един от тях.
— Искам да се явя пред хана — отвърнал той, побледнял от смущение.
— Не може. Ханът е съсипан от скръб, откак се разболя клетият му син. Той не излиза от покоите си и се не среща с никого. Върви си по пътя, човече, и ни остави да се наплачем!
— Но аз искам да се явя пред хана, за да му кажа, че се наемам да изцеря престолонаследника.
Царедворците загледали учудено и с явно недоверие човека с просяшките дрехи.
— Ти на себе си ли си? Как може един просяк да излекува нашия княз, когато най-големите учени не успяха да му помогнат? Я си върви!
— Аз ще го излекувам — рекъл търговецът уверено. Тогава един везир казал на другарите си:
— Може пък наистина да го изцери.
Ханът — както бил отчаян — заповядал да извикат просяка: който се дави, хваща се и за сламка.
Просякът дошъл, поклонил се на хана и му целунал пеша на дрехата.
— Ти ли си искал да лекуваш сина ми? — запитал повелителят.
— Надявам се да го изцеря.
— Добре, човече — казал ханът. — Ако го излекуваш, ще ти дам половината си царство. От глава до пети ще те отрупам със злато и скъпоценни камъни.
— Отведете ме при княза тогава — рекъл търговецът.
Като влезли при болния, той спял, но в съня си се гърчел, кривял си лицето и от време на време издавал страшни писъци. Просякът го погледнал, па казал на царя:
— Нека дойде един слуга.
Царят повикал тихо един слуга; просякът му заповядал да отиде веднага и да налее вода от сините камъни. Оня се върнал малко след това и донесъл водата. Търговецът налял в една чаша, престорил се, че шъпне някакво заклеване или баилка над нея, па изсипал водата в устата на заспалия. Болният изведнъж престанал да пищи и да се гърчи: заспал си спокойно. След един час се събудил. Просякът му дал още една чаша вода. И ето че умът на княза се върнал: той бил излекуван. Царят се разплакал от радост. Той прегърнал просяка и му казал:
— Много мъдър човек си ти, както виждам. Навярно не си сиромах, който проси, а някой голям учен, тръгнал да обикаля света. С тия знания, що имаш, ти заслужаваш да станеш хан. На драго сърце ти давам половината си царство.
— Благодаря ти много, царю честити — казал с поклон търговецът, — такава чест не е за мене. Аз съм прост човек и не мога да нося корона. Тебе е избрал аллах — и ти ще си бъдеш едничък цар на това царство.
Ханът се почудил, като видял колко безкористен е тоя беден лекар, и го прегърнал и целунал отново. Сетне заповядал на везирите да отключат царската съкровищница, за да си вземе лекарят, колкото иска, злато и скъпоценни камъни. Ала търговецът взел само толкова, колкото имал, преди да се обзаложи с лошия търговец. На хана това се видяло малко и той заповядал да му напълнят още две крини злато, две — сребро и две — скъпоценни камъни. Освен това му подарил и двадесет коня — от най-хубавите.
Търговецът се върнал в родината си. Разчуло се, че е спечелил голямо богатство — много по-голямо от онова, що изгубил на облог. Чул за това нечестният търговец и отишъл да го разпита как е спечелил толкова пари: по честен път ли или по нечестен.
— И тия пари са спечелени по честен път — отвърнал оня.
— Как стана това?
— Ето как. Купих един чувал сухо грозде и го отнесох край морето. Там видях един прогнил кораб. Качих се, па изсипах стафидите във водата. Надойдоха риби да ядат. За всяко зрънце стафида рибите ми донасяха по една жълтица, по една сребърна пара и по един безценен камък. Тъй стана това.
Честният търговец казал тия думи, разбира се, само за да се отърве от повече разпитване. Ала другият не разбрал, че е шега. Отишъл, та купил цели петдесет чувала сухо грозде. Наел камили и тръгнал към морето. Видял прогнилия кораб, заповядал да пренесат там чувалите, а после отпратил камиларите — за да не видят какво ще направи. Казал им да дойдат на другия ден.
Било вече на мръкване. Сребролюбецът почнал да изсипва чувалите. Надошли много риби да ядат. Цялото море загъмжало наоколо от риби — сребристи, златисти, синкави, червеникави. Но никоя не донесла ни злато, ни сребро. Глътне стафида-две, па се скрие. Додето търговецът чакал, на кораба почнали да идват дяволите. Той се уплашил, като чул пъклената врява. Щял да умре от страх. Погледнал насам, погледнал нататък, па се скрил в един кът и се завил с чувалите.
Дълго скачали, играли и лудували дяволите. Най-после дошъл Сатаната. Почнали да му казват кой що е направил. Куцото дяволче се оплакало, че князът се е излекувал.