— Умно момиче! — пошъпват си съдиите. — Нищо не ще може да го затрудни!
— Добре — обръщат се те към Кооку. — Ами ако някой иска да стане известен на всички, какво трябва да направи?
— Колкото може да помага на тия, които са забравени от всички. Споглеждат се съдиите, оставят момичето и отиват, та казват на царя:
— Не от дързост, а от мъдрост ти е казала хубавицата ония думи. Изслушал царят съдиите, но все не му се искало да прости на момичето, че се е осмелило да го обвини в неправда.
— Идете си — казва той на съдиите. — Аз ще го изпитам сам. Няколко дена царят обмислял какво да запита момичето. Най-после го повиква.
— Узнай цената на моите съкровища — му казва.
— Ще узная — отговаря момичето, — ако пред всички придворни обещаеш да ми се покоряваш три дена и три нощи.
— Аз ли да ти се покорявам?… Я гледай ти!… Много искаш. Но добре. Само мисли: ако в продължение на трите денонощия не ми отговориш на въпроса, ще те убия.
— Добре, тъй да бъде — отговаря Кооку. — А сега ето какво ще ти заповядам: три денонощия няма ни да ядеш, ни да пиеш.
Тежко било на царя да изпълни тая заповед, ала нямало какво да прави: дал бил обещание пред всички придворни.
На третото денонощие гладът мъчил царя ужасно. Кооку занася и слага пред него една паница с вкусна гозба.
— Царю, готов ли си да дадеш всичките си съкровища за тая гозба?
— Готов съм — извиква царят.
— Ето каква е цената на твоите съкровища… Яж сега, наздраве! Сяда царят да яде и обявява момичето за много мъдро.
— И ако занапред забележиш, че не гледам добре с лявото си око — прибавя той, — можеш да ми напомниш за това.
— Господ да поживи Кооку — заговорили бедните хора. — Застъпи се за нас пред царя. И занапред царят й позволява да му напомня за нас.
— Позволил й да му напомня! Каква полза от това? Тя ще живее с баща си много далеч от царя — на границата на неговите владения — възразявали някои.
Но докато хубавицата Кооку живяла при царя, тя се харесала на най-големия му син и той се оженил за нея.
Паднала на сърце тая сватба на целия народ. Оттогава цар Ургай почнал да гледа винаги, когато отсъжда, и с лявото око, както гледал дотогава с дясното.
Бялата мома
Японска приказка
В едно село живели баща и син, дървари. Още от момче синът помагал на баща си в тежката работа. Това той правел от обич към майка си, която работела чуждо, за да помага в прехраната на семейството.
Бащата остарял, а Минокичи — тъй се казвал момъкът, станал на осемнадесет години, когато се случило онова, за което разказва приказката.
Гората, дето синът и бащата сечели дърва, била на около един час от селото. За да се стигне там, трябвало да се мине през голяма река. А тая река била буйна. Много пъти правили селяните мост, а тя все го отвличала, щом придойде.
Една вечер, през зимата, двамата дървари, претоварени с дърва, се връщали от гората към селото. По пътя ги застигнала страшна снежна виелица. Едвам успели да се доберат до реката, но надеждата им да я преплуват и да отидат в селото се не сбъднала: не намерили лодкаря.
Потърсили лодката. И нея я нямало.
Бащата рекъл:
— Разбирам каква е работата. Лодкарят е отишъл в селото. Лодката е останала на другия бряг. Ние не можем в тоя студ да преплуваме реката, както сме натоварени. Що да правим, синко? Да останем ли в лодкаревата колиба тая нощ?
Синът бил уморен.
— Да останем — рекъл. — Къде ще вървим в тая буря? Ще запалим огън и ще се стоплим.
Влезли в колибата. Огънят бил отдавна угаснал. Дори може би тоя ден не бил и пален. Огнището било мокро. Колкото и да се опитвали дърварите да стъкнат огън, като търкат едно о друго ония дървета, що изглеждали най-сухи, те не сполучили: дървата били сурови. Не останало нищо друго, освен да затворят вратата, да се покрият със своите наметала и да си легнат. Както били уморени от цял ден работа, те не усещали вече студ. Не го усещали и поради това, че трябвало дълго, да търкат дървата с надежда да стъкнат огън. Старецът заспал веднага. Но синът, след като задрямал, отведнъж се събудил. И оттогава не го налегнал вече сън. Той лежал и слушал как върлува фъртуната отвън. Струвало му се, че удря по вратата с тежки железни пестници, за да я изкърти и да влезе при тях. Вятърът ревял, колибата се клатела. Момъкът си казал:
„Ей сега ще я вдигне бурята и ще я обърне. Ние с татко ще останем на студа.“
А студът се усилвал все повече и повече. На момъка се сторило по едно време, че заспива.
„Късно ще да е — рекъл си. — Много съм уморен. Дано заспя. Иска ми се, много ми се иска да заспя.“
Но ето че покривът на колибата се провалил. Вятърът отнесъл сламата и бамбуковите клони и снегът почнал да вали в колибата. Той падал на едри парцали. За късо време подът на колибата се покрил с преспи. Снегът засипал и стареца, и сина му.