Излезли от черния дворец, качили се на бързия Иванов кон и препуснали.
А Кошчей бил през това време на лов из горите. Като се върнал надвечер в двореца, усетил че конят му се препъва: то било знак, че се е случило нещастие.
— Какво има, коньо-вихрогоньо? Да не се е случило нещо лошо на моята княгиня Мария?
— Княз Иван е дошъл и я е отвлякъл.
— Не можем ли ги настигна?
— Можем. Няма защо да бързаме. Има време — цяла нива с пшеница да се пожъне, житото да се смеле, брашното да се омеси, хлябът да се изпече и да го изядем. И тогава да тръгнем, пак ще ги стигнем.
Слязъл Кошчей от коня, отишъл си в двореца, та се наял добре и легнал да спи. Спал три дена и три нощи. Като станал, качил се на коня — да гони бегълците. Погнал ги и ги настигнал. Грабнал княгинята и я сложил на коня си, а на княз Иван рекъл:
— Кошчей е признателен. Тоя път ти прощавам от благодарност за първата кофа вода, що ми даде да изпия. Но за втори път ще си помисля: запомни това!
Княз Иван го огледал как препуснал с княгинята на бързия кон и заплакал от мъка.
Но юнак не плаче дълго. Сепнал се княз Иван и дръпнал юздите на коня, па препуснал отново към царството на Кошчей. Стигнал рано сутринта. Малко преди това чудовището било излязло на лов.
Намерил князът жена си и й казал:
— Да избягаме, княгиньо, моя мила съпруго. А тя му рекла:
— Княз Иване, скъпи съпруже! И да побегнем, Кошчей, проклетникът, ще ни стигне: конят му е като бурен вятър. Тебе ще погуби, а и на мене няма да прости тоя път.
— Нека ни стигне. Нека ме убие. Защо ми е живот без тебе? А за себе си не се бой: тебе той и жали, и обича: няма нищо да ти стори.
Качили се на коня и побягнали. Вечерта Кошчей се върнал. Конят му почнал пак да се препъва, като наближили до двореца. Отново Кошчей го запитал що се е случило. И тоя път конят казал, че княз Иван е грабнал Мария и я е отнесъл. — Можем ли ги стигна? Да не са много далеч? — Не са. Има време — три ниви с ечемик да се ожънат, ечемикът да се овършее, да се направи от него бира, да изпиеш всичката бира, да си отспиш, докле ти мине опиването. И тогава да тръгнем, пак ще ги настигнем.
И тоя път чудовището се наспало и нахранило добре. После яхнало своя кон. Настигнало бегълците. Кошчей отнел княгинята и я метнал на коня, а на Иван рекъл:
— Прощавам ти и тоя път — от благодарност за втората кофа вода, що ми даде да изпия. Но трети път да не си посмял да грабнеш княгинята, че не знам що ще направя!
Едва отминали те и княз Иван се върнал по дирите им. Но конят му бил много по-слаб от Кошчеевия. Три дена и три нощи тичал, та чак вечерта на четвъртия ден стигнал до двореца.
Тъмно било. Тъмен бил и черният дворец. Светела само стаята, дето Кошчей вечерял с княгиня Мария. Приближил се княз Иван с коня си, па погледнал през прозореца. Гледа: чудовището пие, яде и се смее, а княгинята седи, навела скръбни очи — и залък не хапва.
Посред нощ, когато Кошчей заспал, князът влязъл в стаята на княгиня Мария и й казал, че е дошъл да я вземе.
— Скоро излез оттук — рекла тя, — че Кошчей ще дойде след малко — да види спя ли. Ще те убие. Ела утре, след като изгрее зорницата: тогава Кошчей тръгва на лов.
На заранта князът отишъл при жена си. Тя почнала да го предум-ва — да я остави.
— Не можем избяга от проклетия Кошчей — рекла тя. — Настигне ли ни тоя път и двама ни ще убие: така ми каза снощи.
— Нека прави, каквото иска. Без тебе не мога.
Качили се пак на коня и побягнали. Вечерта, когато се връщал от лов, Кошчей усетил, че конят му пак се препъва. Запитал го що е станало. И тоя път конят му обадил, че князът е отвлякъл Мария Хубавицата.
Кошчей се ядосал страшно. Той не запитал могат ли ги настигна, ами мушнал коня, та право по следите им. Когато наближили до бегълците, чудовището викнало:
— Княз Иване, свърши ти се животът. За третата кофа вода не съм ти благодарен, защото — и да не ми я беше донесъл, селите ми щяха да се върнат. На Кошчей му стигаха и две кофи.
Като рекъл това, размахал меча си, та насякъл Иван на късове, поставил късовете в бъчва, намазал я с катран и я хвърлил в морето.
— Нека лежи там — рекъл. — Ако може някой, да го извади. Сетне грабнал княгиня Мария и я отнесъл отново в своя черен гранитен дворец.
В същия миг, когато бил убит Иван, сребърните предмети, що князът бил раздал на зетьовете си, почернели.
И тримата зетьове викнали:
— На нашия добър шурей се е случило нещо лошо. Да вървим да видим що е станало.
Соколът, орелът и гарванът се вдигнали над гори, полета, реки и морета — да видят къде е княз Иван. Него не видели никъде, но познали кръвта му и видели бъчвата в морето. Соколът размахал крила, та събрал всички ветрове и развълнувал с тях морето, а то изхвърлило бъчвата на брега, върху едни скали. Орелът я стиснал с ноктите си, вдигнал я нависоко и я пуснал, та се разбила на късове. Видели тримата зетьове насеченото тяло на своя шурей и почнали да го оплакват. Но гарванът рекъл: