На сутринта бръснарят го намерил.
— Пипнах ли те най-сетне? — викнал му той. — Ще ти дам аз тебе сега и угощение, и приятели. Ще те науча как се ядат чужди дини и пъпеши. Ще те видя дали ще можеш да лъжеш занапред честните хора. Веднъж ти се отърва от ножа, но втори път не ще успееш.
Той вързал чакала за четирите му крака и го отнесъл на жена си.
— Невясто — рекъл, — пази добре това проклето животно, че може да избяга. Аз имам днес много работа в бръснарницата, но щом я свърша, ще дойда да го заколя и одера.
Жената също имала много работа в къщи. Видяло й се смешно да седне и цял ден да държи някакъв си чакал за връвта, с която е вързан. Още повече, че и самият чакал се показвал много кротък: той си лежел на пода и дори не се движел. Защо да го не върже в обора? Ще заключи вратата: няма отде да избяга.
Тъй и сторила. Щом домакинята затворила вратата на обора, чакалът прегризал връвта, освободил си краката и избягал през една дупка, която жената не била и забелязала.
Тоя ден чакалът не се осмелил да потърси храна в същия градец, а се затекъл до най-близкото село. Там се нахранил с останки, каквито намерил на сметището. След това се запътил за друго село, а подир това — за трето. Тъй се скитал той дълго, докле се озовал в непознати места.
Един ден минал край някаква бедна колиба, разположена в края на едно село. Там живеел беден брамин със своите седем дъщери, все неомъжени.
Тъкмо когато чакалът минавал, браминът казвал полугласно:
— Велики Брахма! Влез ми в положението! Научи ме що да сторя със своите седем дъщери! Как ще ги храня на стари години? Та аз нямам хляб за себе си. А за да ги изженя, трябва да им намеря зестра. Отде да я взема? Не мъж, а животно да дойде и поиска някоя от тях, кълна се в твое име, че ще му я дам. Дори да е чакал или куче — и нему бих я дал. Само че и животно не би дошло да иска такава бедна мома.
Като чул тия думи, чакалът, у когото все още живеел злият дух, решил да се подиграе с нещастния брамин. Той влязъл в хижата и казал:
— Праща ме богът Брахма да ми дадеш най-малката си дъщеря. Ти си се заклел в негово име, че ще я дадеш и на чакал, стига да я поиска. Божеството желае да провери доколко пазиш клетвите си.
Браминът не знаел как да постъпи. Можел ли той да помисли, че наистина ще дойде чакал да поиска да му стане зет?
— Слушай — рекъл той на чакала. — Тия думи аз казах на шега. Кой разумен баща ще си даде чедото на животно? Брахма е бог. Той е умен и ще разбере това. Върви си и недей настоява.
— Няма да си вървя — казал чакалът. — Как смееш ти, който си брамин, да се подиграваш с Брахма, върховния бог? Или ще устоиш на думата си, или ще отговаряш за това.
Браминът си подпрял главата с десницата и се замислил.
„Защо пък най-сетне да не му я дам? — си казал. — Ако гладува, мъж й ще бъде виновен. А пък аз ще има да храня само шест дъщери; няма да са седем. Шест се гледат по-лесно от седем: всеки знае това.“
Чакалът отвел браминовата дъщеря в гората.
След женитбата всичко значително се променило. Дъщерята на брамина била добра мома. Тя живеела праведно. Поради това злият дух не смеел да се вселява в душата на магьосника. Раджата се видял свободен — поне по-свободен, отколкото бил дотогава. И той почнал да разбира, че онова зло, що е вършил до тоя Ден, било внушено от злия дух. Решил занапред да води живот на почтен човек.
Но седемте години не били още изтекли: оставали цели две. Магьосникът трябвало да носи поне през деня омразната чакалова кожа. Само сутрин се измъквал от нея и тогава жена му го виждала, че е човек, а не животно. Разбира се, той й разказал своята история, но й забранил да споделя с когото и да било, че е раджа и магьосник. На всички трябвало да говори, че мъж й е чакал.
Веднага след женитбата той отвел жена си в един голям дворец, който се намирал всред гората. Дворецът бил омагьосан. Отвън приличал на обикновена пещера, а вътре бил украсен разкошно — със сребро, злато, слонова кост и скъпоценни камъни. Вратата се заключвала и раджата не пускал никого да влиза в двореца.
Те живеели щастливо — магьосникът и жена му.
Един ден на вратата на пещерата потропал тъстът на чакала — старият брамин.
— Добър ден, дядо — казал приветливо чакалът, като се показал на входа. — Седни там, пред пещерата, та ме почакай! Аз ей сега ще дойда да си поговорим.
На брамина много се искало да влезе в пещерата, за да види как живее дъщеря му със своя мъж, но чакалът затворил вратата и той трябвало да остане отвън.
След малко чакалът излязъл.
— Е, как си, дядо? Как прекарваш с дъщерите си?