— Еееее — рекла лисицата, — ти пък си бил много ненаситен! Бива ли да държиш толкова дълго ведрото, та да се препълни? Изтегли го сега сам! Който се лакоми за много, изгубва и малкото.
Като рекла това, отишла си.
На сутринта, както знаете, селяните видели вълка и се нахвърлили върху него с тояги. Той едва успял да се изтръгне, но с откъсната опашка, сиреч без опашка.
Като се прибрал в дупката си, Кумчо Вълчо си казал:
„Ах, тая проклета лисица — завистница! От пусти яд, че моята опашка е по-голяма от нейната, остави ме съвсем без опашка. Как ще се покажа сега пред роднините си? Вълк без опашка — то е все едно цар без царство. Ще й се отплатя аз на нея, та да ме помни, додето е жива.“
Дошла пролет. Вълкът забравил за отмъщението: той не бил злопаметен.
Дошло лято. А после — есен. Сетне — зима.
Тогава Кума Лиса направила нещо друго, което също е известно на всички. Тя си изяла рано-рано зимнината. Тръгнала да си търси храна.
Тогава видяла, че по пътя към селото върви кола, натоварена с риба. Престорила се на умряла. Селяните я взели и хвърлили в колата.
— Довечера ще я одерем — рекли, — а след ден-два ще й продадем кожата. Това се казва печалба без труд.
Но на лисицата било добре в колата. Там имало сума кошове с риба. Най-напред Кума Лиса добре се наяла. А после почнала да хвърля от колата риби, както били навързани за опашките — по десетина на вързоп. Нахвърлила, колкото могла, па скочила от колата.
Додето селяните си вървели и пушели, тя прибрала рибите, натоварила се с тях и се върнала в гората. Рибите били толкова много, че покривали целия й гръб: да я погледнеш, ще видиш само риби, една до друга, една над друга, а под тях — четири крака и отзад се вее опашка, а отпред стърчи муцуна.
То се знае, че лисичетата се много зарадвали, като видели майка си, натоварена по тоя начин. По-големите снели рибите от гърба й, а по-малките почнали да й ближат краката от благодарност.
Тоя ден лисичиното семейство се нагостило добре, дори предобре. Опекли риби на шиш и ги изяли. Опекли други, после — трети.
Не само в лисичата дупка, но и отвън — и то на голямо разстояние — се разнесла приятна миризма на печена риба.
Ето че тъкмо в това време се задал гладният Кумчо Вълчо. И зимнината се била свършила, ако може да се нарекат припаси двата телешки бута, останали от последния му лов. Цели три дена вълкът не бил хапнал нищо. По гората нямало стада. А в селото имало не само хора, но и кучета.
Като помирисал сладката миризма, що идела към него, Кумчо Вълчо почнал да се облизва.
— Какво ли е това? На хубаво мирише, само не мога да разбера на що. Отдавна не съм ял такова нещо. Да е агнешко — не е. Не е и телешко — ни печено, ни пържено. И свинско не ще да е. Кой го знае какво е!
По миризмата вълкът стигнал до Лисината къща и разбрал, че там се готви вкусната гозба.
Спрял се.
Дали да потропа на вратата?
О, той на драго сърце би се главил готвач в тая къща. Дори не готвач, а прост слуга. Стига да го приеме Кума Лиса. Само за един хляб е готов да й слугува.
Обиколил той около къщата. Погледнал през прозореца — да види що готвят. Нищо не се виждало от дим. Но тоя дим бил много приятен: само от него би се нахранил човек.
Как да влезе?
Дали да се помоли на лисицата — да го пусне? Едва ли ще успее. Тя го е чувала много пъти да й се заканва, че ще й отмъсти за откъснатата опашка.
Дали да й каже, че иска да се простят и подновят някогашното приятелство? Кума Лиса няма толкова добро сърце.
Вълкът се скита, обикаля, ту се отдалечава, ту се приближава. Няма как да влезе.
Какво пък най-сетне? Ще си изпроси едно късче — само да опита гозбата.
Кумчо Вълчо почуква на вратата.
— Господарке, отвори за малко! Има да ти кажа нещо важно. Отговор няма.
Второ почукване.
— Уважаема госпожо, отвори, моля те! Лисицата се смее отвътре, но не отваря. Вълкът чува смеха й.
Трето потропване.
— Графиньо, отвори ми да ти кажа нещо важно!
Вълкът решил, че като я нарече графиня, тя ще бъде поласкана и ще му отвори.
Най-после отвътре се чул глас:
— Кой е?
— Аз съм.
— Ти ли? Че кой си ти?
— Кумчо Вълчо, твоят съдружник.
— Съдружник ли, казваш? Кума Лиса няма съдружници. Тя си върши сама работата и не дели с никого приходите си. Така правят всички предвидливи хора. Съдружниците лъжат.
— Е, добре. Не ме смятай за съдружник! Не бяхме ли едно време поне приятели? Не ме ли познаваш?
— Познавам те. Но аз си помислих, че е някой крадец. Малко ли ги има?
— Да, сега нали разбра, че не е крадец? Отвори де.
— Почакай да се наобядват калугерите, па после!
— Какви калугери? Мигар са ти дошли на гости калугери?