— Да. Не знаеш ли, че аз съм от един месец насам игуменка на манастир?
— Тъй ли? Не. За пръв път чувам. А къде ти е манастирът?
— Тая къща, на чиято врата тропаш, е моят манастир. Тия калугери ми са на гости още от снощи.
— Истина ли казваш, Кума Лисо?
— Истина.
— Закълни се!
— Бога ми, ти казвам, истина е.
— Тогава пусни и мене! Вие, калугерите и калугерките, сте милостиви хора. Пусни ме да се огрея на огъня.
— Значи, ти си тръгнал да просиш, а? Дотам ли стигна, Кумчо Вълчо? Кой да ти се надява?
— Не, Кума Лисо. Не съм го ударил на просия: повярвай ми!
Дойдох само да те видя как си и що правиш. Едно само ще те запитам: какво месо ядат твоите калугери?
— Месо ли, казваш? Де си чул ти — калугер да яде месо през коледни пости? Те не ядат месо, а печена риба.
— Каква риба, Кума Лисо? Много на хубаво мирише тая риба.
— Едни ядат шарани, други — щуки, трети — пъстърви. Риба има всякаква в нашия манастир.
Кумчо Вълчо почнал да обмисля как да опита някоя от рибите. — Я ми кажи, Кума Лисо, сладко ли е месото на рибата?
— Как да ти кажа? Нашите калугери много я обичат. Па и ние с тебе, ако си спомняш, една зима бяхме тръгнали на риболов, но не успяхме да хванем нищо поради твоята лакомия. Ти искаше тогава да изловиш наведнъж всички риби от реката.
Вълкът разбрал, че не е време да се припомнят стари работи. Той казал:
— Май че имаше такова нещо, но то беше толкова отдавна, че съм го вече забравил. Дай ми, моля ти се, едно късче риба — да я опитам!
Лисицата взела две препържени рибки — зачервени и хрускави. Едната хапнала, а другата подала на вълка, като пооткрехнала вратата, без да я отвори.
— Хапни си, Кумчо Вълчо!
Рибата била нещо възхитително. Суровото агнешко и телешко месо не е нищо пред нея.
„Ех, да имаше още една рибка! Само едничка!“
— Кума Лисо, много ти е сладка рибата. Дай ми, моля ти се, още едничка! Само дано бъде по-едричка!. Може да бъде и по-препечена: аз не съм придирлив, нали ме знаеш?
— Ще видим, Кумчо Вълчо. Но я ми кажи едно: както ти се хареса рибата, ти май си готов и да се покалугериш, а? Не улучих ли?
— Улучи. Вярно е, че отдавна ми е омръзнал тоя грешен живот: стада да нападаш, да крадеш овце и телета, да ядеш бой, да останеш без опашка, по цели дни да няма що да сложиш в търбуха си… Омръзна ми, ти казвам. Тегли ме към манастир. Колко хубаво нещо е да си калугер! По цял ден ще четеш молитви и ще ядеш пържена риба.
— Добре си намислил.
— Хайде тогава, дай ми още една рибка!
Лисицата му донесла риба — малко по-едра от първата. Вълкът я изял наведнъж.
— Е, как ти се стори? Вкусна, нали?
— Много. Знаеш ли, майко игуменко, какво ще ти кажа? Дай ми още една риба, но по-голяма и аз ще се покалугеря веднага.
— Похвално е желанието ти, но ти ми се виждаш много лаком. Лакомите хора не са за калугери. Лакомството е порок, а калугерът трябва да живее праведно.
— Разбирам, майко игуменко, но що да правя, като съм гладен?
— Че тъй си кажи! То е вече съвсем друга работа. Ти си станал искрен и това ти прави голяма чест. Знаеш ли, че ако се покалугериш, още към Великден ще те направят или игумен, или протосингел?
— Какво е това — протосингел?
— Помощник на владиката.
— Хммммм. Ти подиграваш ли се с мене?
— Защо да се подигравам? Кълна се в бога и в света Богородица, от тебе по-праведен калугер няма да има в никой манастир. Та ти си — може да се каже — светия. Не е чудно и папа да те изберат.
— Ами папа пък що е?
— Папата е владика над владиците.
— Чак толкова не ща. Стига ми да стана игумен или про… Как го рече?
— Протосингел.
— Да, протосингел. Ами тогава ще имам ли много риба?
— Колкото ти сърце иска. Само трябва да ти измия главата и да те подстрижа. Инак човек не се покалугерява.
— А тебе миха ли ти главата?
— Миха я, разбира се.
— И те подстригаха, нали?
— То се знае.
— Добре тогава. Не ми се ще твърде да ми мият главата и да ме подстригват, но както кажеш. Ти по-добре знаеш тия неща.
— Почакай малко да стопля вода. През това време се кай за греховете си и се моли на бога.
Лисицата стъкнала силен огън и сложила котел с вода да се топли. После седнала да разказва на своите лисичета каква шега се готви да изиграе на Кумчо Вълчо.
В това време вълкът се каел за греховете си. Той си спомнил за всички агнета, кози, овни, овце и телета, които бил отвлякъл. Молел се усилено на бога да му прости греховете.
Но гладът го мъчел. И той почнал друга молитва.
— Господи боже, и ти, света Богородичке — казвал вълкът, — накарайте майка игуменка да ми даде още една риба, но да бъде най-голямата!