Един ден Мазило видял, че жена му тръгва към реката. Той поел друга пътека за там, стигнал преди нея и се скрил зад тръстиките. Такане дошла и повикала бабата. Тя излязла от водата с момичето, което се хвърлило в майчините си прегръдки.
Мазило познал дъщеря си. Доплакало му се, като я видял. Сълзи потекли по бузите му.
Бабата рекла на Такане:
— Струва ми се, че някой ни дебне. Човек има наблизо.
И тя взела момата за ръка и потънала с нея във водата, а Такане се върнала в селото. Върнал се и Мазило по другия път. Когато си дошла жена му, той й рекъл:
— Такане, видях дъщеря ни. Тя е много порасла. Станала е мома.
— Не разбирам що искаш да кажеш — отвърнала жената. Тогава той почнал да я моли да му разправи всичко, но тя мълчала.
— Да си приберем детето, Такане. Аз не мога да живея без него. Обичам го.
— Ако го доведа — рекла тя, — баща ти ще го изяде.
— Няма. То е порасло и сега вече баща ми не може да го иска. Няма право. Ако ли го поиска, всички ще се възпротивим. Па и аз ще го защитя.
На другия ден жената отишла при вира и повикала водната царица.
— Вчера Мазило ни е видял — рекла й тя. — Той ме моли да му отведа момата.
— Бива — казала бабичката. — Нека ми доведе хиляда глави добитък — ще му я дам.
Такане разказала на мъжа си за тоя разговор. Той се зарадвал:
— На драго сърце ще й дам. И две хиляди давам. Ако не беше тя, детето ни щеше да загине.
Той заповядал на говедарите си да отберат петстотин вола и толкова крави — най-добрите от стадото му — и да ги отведат при вира. Тръгнали. Той вървял с жена си напред. Цялото племе ги следвало освен човекоядеца.
Когато стигнали до вира, оттам излязла водната царица, която водела момата. Мазило прегърнал дъщеря си и се разплакал от радост. Воловарите вкарали добитъка във водата и той потънал. Под водата имало голямо царство. Там живеел многоброен народ. Управлявала го водната царица.
Като се върнали в селото, Мазиловата майка рекла на сина си:
— Трябва да отведеш Такане в родното й село, на гости на домашните й. Ще им подариш волове и ще се сприятелите с тяхното племе.
— Добре — казал Мазило.
Но няколко дена след това Такане добила момче. Трябвало да я почакат да оздравее и да закрепне. Дошъл и тоя ден. Мазило тръгнал с много момци, слуги, слугини и цяло стадо волове за дар. Такане носела на гърба си малкото в мях от овнешка кожа. Дъщеря й вървяла с нея. Момците се били накичили и пременили като на празник. Те си сложили на главите качулки от птичи пера, а на кръста си вързали опашки от чакали и други животни. Всички вървели, пеели, танцували и се смеели.
На едно място, сред пътя, видели голяма скала, каквато нямало по-рано, когато Такане минала с вуйчо си. Като стигнали до нея, скалата отведнъж се разтворила с каменни челюсти и се озъбила — като огромна страшна уста. Черна пропаст зеела между челюстите. Оттам се чул глас:
— Такане, мое дете, и вие, що вървите след нея към нашето село: ако влезете в устата ми, ще ви лапна и изям — всички ви ще изям.
Тая страшна канара била Мади-а-Комо: след като сърцето му се забило в земята, то тръгнало подземи и стигнало до средата на пътя. Там се превърнало на жива скала.
Такане викнала уплашено:
— Мазило, това е вуйчо ми: ще ни изяде. Що да сторим? Друг път нямало. Трябвало да минат или да се върнат.
— Минавайте! — заповядал Мазило.
Слугите мушнали воловете и добитъкът потънал в черната пропаст, между каменните челюсти. И слуги, и слугини, и момци — всички потънали.
Такане викнала отчаяно:
— Ти глътна воловете! Глътна и хората! Добре, погълни и нас! Погълни ни, каменно, ненаситно чудовище!
Тя влязла, а с нея — мъжът й и дъщеря й. И те отишли в каменния търбух на Мади-а-Комо. Там се разтворила широка пещера. И други пътници имало погълнати — едни отдавна, вече мъртви, а други отскоро, още живи.
Мазило заповядал на слугите си:
— Вдигнете брадвите и разбийте канарата!
И те почнали да чукат. Накрай успели да пробият широк отвор, отдето излезли всички заедно с пътниците и воловете. Когато се изнизали до един, канарата се срутила с ужасен трясък. Мади-а-Комо умрял.
Най-после стигнали в селото. И Сойяне, и Соло, и всички съседи и роднини на Такане се почудили, като я видели жива: те мислели, че човекоядецът отдавна я е изял. Голяма била радостта, дълга била и веселбата след това. Играли, танцували, пели. Мазило раздал на всички подаръци — да помнят и него, и добрата Такане.
Хитрините на Зайо Байо
Приказки на американските негри
Зайо Байо остарял. Ала и на старини той си останал все такъв хитър, какъвто бил на млади години. Един ден станало дума с Кума Лиса за сила. Тя се захвалила пред животните, че е по-силна от котката. Не само от питомната котка, но и от дивата.