И тя почнала весело да бърбори и да се смее, за да успокои Кумчо Вълчо, че наистина й няма нищо. Но той знаел всичко, що било станало между лисицата и заека: по цялата гора се приказвало от някое време само за това.
— Недей казва, Кума Лисо, че ти няма нищо! Аз добре знам, че вие със Зайо Байо не можете да се търпите. Той се подиграва с тебе навсякъде. Все се хвали, че те бил надхитрял. Виждам, че хе е яд, и съм намислил да ти помогна.
— Че какво има да ми помагаш?
— Какво ли? Аз ще ти кажа как да хванеш Зайо Байо.
— Как мислиш да стане това?
— Ти ще го уловиш, като го примамиш да дойде у вас.
— Туй ли било то? Веднъж и два пъти ли съм се опитвала да го примамя? Той е много хитър и се досеща веднага.
— Тогава остави на мене — аз да ти го доведа. Искаш ли?
— Искам. Как да не искам? Само как ще стане това?
— Ще видиш. Много лесно. Ако той е хитър, ние ще излезем два пъти по-хитри.
— Кажи ми, какво мислиш да правиш?
— Ти ще си отидеш в къщи и ще легнеш. Ще се престориш на умряла. Нищо няма да казваш, додето Зайо Байо не дойде и си не сложи лапите върху тебе. Кълна ти се, че ще го хванем и ще се на-гостим с неговото месце. Съгласна ли си?
— Съгласна съм.
Тая работа се видяла на лисицата много добре нагласена. Тя се зарадвала, че най-сетне ще пипне Зайо Байо и ще си отмъсти за всичките му подигравки.
Когато Кума Лиса си отишла в къщи, Кумчо Вълчо се запътил за дома на Зайо Байо. Потропал на вратата:
— Чук! Чук! Чук! Никой се не обадил. Почукал още веднъж:
— Дан! Дан! Дан! Пак се не обадил никой. Похлопал трети път:
— Ток! Ток! Ток!
Чул се гласът на заека:
— Кой тропа?
— Един приятел.
— До гуша ми е дошло от приятели.
— Аз съм ти най-верният приятел, Зайо Байо. Отвори ми да ти кажа една новина.
— Кажи я отвън!
— Новината е лоша. Страх ме е да не припаднеш, като я чуеш.
— Недей ме жали толкова — рекъл заекът, като надникнал от прозореца; той любопитствувал много да узнае новината, колкото и да е лоша.
— Тая заран умря клетата Кума Лиса, бог да я прости.
— Че аз не съм гробар да ми казваш това. Бог да прости умрелите, да живеят живите! Ами като е умряла Кума Лиса, къде ти са жалейните дрехи?
— Отивам да ги облека, приятелю. Бях тръгнал на гости у Лисини. Влизам. Гледам я — горката — легнала, не шава. Пипнах я — студена и вкочаняла. Дойдох да ти обадя. Вие бяхте с нея големи приятели: иди да й запалиш свещ.
Като рекъл това, Кумчо Вълчо се отдалечил с бързи крачки, уж няма повече време за разговор. А Зайо Байо седнал и се усмихнал. Почесал си ухото веднъж-дваж и се запитал на ума си дали го не лъже Кумчо Вълчо.
„Може пък и да е умряла. Най-добре ще бъде да отида — сам да видя.“
Стигнал Зайо Байо до къщата на Кума Лиса. Всичко било тихо. Глас не се чувал. Потропал заекът — никой не му отвърнал. Поот-крехнал вратата и погледнал. В стаята било полутъмно. Осмелил се да влезе, но се спрял до вратата. Тогава видял, че Кума Лиса лежи на одъра неподвижно като мъртвец, а до възглавето й свети голяма свещ. Лежи лисицата и не помръдва. И дума не ще, че е умряла.
Съмнение не може да има: Кумчо Вълчо е бил прав. Свило се сърцето на зайчето от жал. Макар че били врагове с лисицата, като я видяло мъртва, домъчняло му много. Дори сълзи му потекли от очите.
— Бог да прости Кума Лиса — рекло и се прекръстило, па запалило една свещ.
После я погледнало и рекло с по-висок глас:
— Клетата Кума Лиса! Няма кой да стои при нея да я пази да не би да я прескочи котка, та да се вампиряса. Дори и чичо Соколчо не е дошъл, а те бяха големи приятели. И Кумчо Вълчо се е запилял нанякъде: няма го още. Не бива да я оставям сама. Ще постоя, додето дойде някой друг.
Като гледал мъртвата лисица, на Зайо Байо се сторило по едно време, че тя си поотваря очите.
— Кума Лиса май не е мъртва, ами е примряла. Кой я знае? Може и мъртва да е, а мене да се е сторило, че е жива. Все пак ще остана, макар че сега имам много работа.
Малко след това лисицата пак си поотворила очите — да види там ли е още зайчето. То забелязало това и рекло:
— Ба, Кума Лиса била жива! Тя изглежда мъртва, но ми се струва, че е жива. Чувал съм, че когато отидеш при мъртвец, той си дигал задните крака и извиквал: „Вахуууу!“
Разбира се, зайчето казало това от хитрост — за да разбере мъртва ли е лисицата, или се преструва.
Но Кума Лиса си лежела и не мръдвала. Тогава заекът казал с още по-висок глас:
— Чудна работа! Кума Лиса лежи като мъртва, а не прави, както правят мъртвите. Мъртвите — истинските мъртви — си вдигат задните крака и викат: „Вахууу!“
И що станало след това? Кума Лиса отведнъж си вдигнала задните крака и се развикала, колкото й глас държи: „Вахуууу! Ва-ХУУУУУУ! Вахууууууу!“