— Това не може да бъде, Кума Лисо. Кълна ти се, че не съм ти заковал опашката. Как ще я закова? Та нямам ли очи? Нали виждам къде кова? Ти се подиграваш с мене, Кума Лисо. Помни що приказваш!
Но лисицата продължавала да пищи, да крещи, да вика с все сила:
— Ох, опашката ми! Ох, хубавата ми опашка! Зайо Байо, ти си я заковал. Откови я, че ме боли! Откови я по-скоро!
А заекът казал:
— Кой знае, Кума Лисо? Може пък и право да казваш. Тук нищо не се вижда. Ще сляза да погледна отдолу.
Зайо Байо слязъл по стълбата. Погледнал към покрива и рекъл с тъжен глас:
— За съжаление, Кума Лисо, виждам, че си имала право. Аз наистина съм ти заковал опашката. Чудя се как съм можал да направя това. Къде ми е бил умът? Къде ми са били очите? Никога не ще си простя тая немарливост. Много ми е мъчно, Кума Лисо, повярвай ми! Да бях чул, че друг някой е направил това, не бих повярвал.
Кума Лиса пищяла, викала, кряскала. Но нищо не помагало. Зайо Байо се оплаквал от своята немарливост, ала не отивал да помогне на лисицата. А опашката й била здраво закована. Тя не можела да я измъкне по никакъв начин.
— Ах, какъв съм глупав! — продължавал да се оплаква Зайо Байо. — Биваше ли да направя такова нещо? Да закова опашката на най-добрата си приятелка! Откак стана това, от скръб ми се разтвори цяла дупка в стомаха. Що да правя?
Кума Лиса продължавала да пищи, Да вика и да крещи. А Зайо Байо продължавал да говори:
— Ах, каква голяма дупка ми се е отворила от скръб в стомаха! Но ако се не лъжа, ей в оня кът има калаен съд с нещо за ядене. Дали не ще може с него да запълня тази дупка?
И без да се бави, Зайо Байо отхлупил съда и почнал да яде. Той изял зеленчука, после — вареното месо и най-сетне изпил сока. Много му се усладило.
Като си обърсал устата с пеша на дрехата, той казал:
— Не си спомням никога да съм скърбял толкова, колкото сега, поради това, че по невнимание съм заковал опашката на Кума Лиса — тая дълга опашка, тая хубава опашка. Не съм виждал друга опашка толкова дълга и хубава. Трябва да съм гледал зад себе си, когато съм я заковал. Страшен глупак съм наистина! Никога няма да си простя това.
И като казал тия думи, Зайо Баир се обърнал на петите си и си отишъл с весело подсвиркване.
Кума Лиса е много хитро животно, според някои най-хитро от всички животни. Но, изглежда, Зайо Байо е по-хитър от нея. Не се знае дали Лиса е успяла да си извади опашката. Някои казват, че още стои на покрива със закована опашка.
Богомил Райнов
Приказките на Николай Райнов
В най-ранните детски спомени образът на баща ми се е съхранил с две свои черти — горчивия мирис на тютюна и хубавите приказки.
Дойдеше ли неприятният вечерен час с досадната фраза „Хайде в леглото!“, едничката утеха беше, че додето заспим, татко ще ни разкаже някоя приказка. И той наистина сядаше до нас, намаляваше пламъчето на газената лампа и с глухия си равен глас почваше да разказва. А ние с брат ми лежахме в полумрака с широко отворени очи, защото тоя полумрак не бе вече празен и сив, а населен от странни същества и оживен от пъстроцветни блясъци, Юнаци на буйни коне размахваха тежки мечове, гърбави магьосници бъбреха зли заклинания, белолики красавици се оглеждаха в сини езера, а наоколо се простираха вълшебни гори от кристални дървета, полюшвани от вятъра с нежен звън.
Приказките, които татко разказваше, отначало бяха тъй къси, че свършваха, преди да заспим. Затова ние искахме винаги по-дълги приказки и баща ни бе принуден все повече да ги удължава, додето накрая всичко се превърна в една-един-ствена приказка.
— Докъде бяхме стигнали снощи? — питаше баща ни не защото не помнеше докъде е стигнал, а защото не знаеше къде тъкмо сме заспали.
След което приказката продължаваше — все същата безкрайна приказка за юнака, който минава през безбройни изпитания и който все побеждава, но никога не отдъхва, защото магьосниците и злите духове си нямат друга работа, освен да измислят все нови и нови изпитания за юнаците. Тая приказка бе тъй дълга, че ние пораснахме, а тя така си и остана недоразказана въпреки думите на Андерсен, че всичко си имало край, дори и най-хубавата приказка.
Баща ми бе от хората, които обичат не само собствените си деца, но и децата на другите. Той не можеше да съгледа рошавата глава на някой малчуган и да не го погали с дългите си, окадени от тютюна пръсти. В такива мигове строгото му лице се отпускаше и сериозният му поглед омекваше.
Баща ми, разбира се, не можеше да погали всички деца и да каже добра дума на всяко от тях. Но той можеше друго, което и направи: разказа им ония стотици приказки, с които бе приспивал синовете си.