Пуснали и гъската. Дошъл петелът. Той пък заплашил бика, че ще се качи на покрива и ще смъкне на земята всичката пръст. Що да се прави? Трябвало да пуснат и него.
Къщата на бика станала толкова тясна, че нямало кой накъде да се обърне. Но затова пък на животните било топло. Топло им било и весело.
Като се стоплил добре, петелът почнал да си пее песни. Пее си и за нищо не го е грижа. Но ето че го чула Кума Лиса. А тя отдавна не била си хапвала петлешко месце. Приискало й се да хване петля и да го отнесе у дома си, но как да влезе в къщата? По цели нощи обикаляла тя, за да разбере по миризмата и по гласовете на животните колко са и какви са. Видяла, че сама не ще може да стори нищо. Потърсила помощник. И намерила — дори не един, а двама. Кои? Мечката и вълка.
Отишла при тях и им казала:
— Дайте ми нещо за ядене, приятели.
— Нищо нямаме.
— Ами искате ли аз да намеря ядене и за трима ни?
— То се знае, че искаме, но къде ще го намериш, кумичке?
— Аз съм го намерила вече и дори съм го заключила. Чака ни да отидем и да го изядем. За тебе, Бабо Мецо — цял бик. За тебе, Кумчо Вълчо — тлъст овен. А за мене — едно малко петленце. Аз съм доволна и от малко. Стига на вас да е добре.
— Много ти благодарим — рекли вълкът и мечката. — Никога нима да забравим добрините, що ни правиш. Хайде, отведи ни да се нахраним.
Кума Лиса ги повела. Стигнали до къщата. Спрели се. Слушат: отвътре се разнасят звукове на всякакви животни.
— Колко животни си затворила, Кума Лисо? — попитал вълкът.
— Три затворих, но те може да са пуснали още.
— Не са три, повече са.
— Повече са, много повече са — рекла и мечката. — Хайде, Кума Лисо, води ни!
— Не, тъй не бива. Гостите влизат най-напред, а стопанката — подире им. Аз ще ви отворя, а вие ще влезете.
Мечката рекла на вълка:
— Ти, Кумчо Вълчо, влез пръв, а аз подир тебе. Ако вляза първа аз, ще се изплашат.
— Не, не — казал вълкът. — Ти, Бабо Мецо, ще влезеш първа. Ти си по-силна и по-едра. Такъв почтен гост трябва да влезе пръв.
— Добре — рекла мечката.
Лисицата потропала. Отворила се вратата и мечката влязла. Но тъкмо влязла и бикът я притиснал с рогата си до стената, като си навел главата, па изревал:
— Овньоооо, дръъъъж! Овньооооо, мушкай! Овньоооо, късай! Овенът се разтичал, че като мушнал мечката в ребрата, съборил я на земята. Свинята се притекла, разгрухала се и почнала да скубе козината на мечката. Гъската литнала, кацнала на главата на Баба Меца и почнала да й кълве очите. А петелът — както бил кацнал на една греда — развикал се из цяло гърло:
— Дайте я на менееее! Дайте я на менеее!
Вълкът и лисицата чули тия викове и търтили на бяг. Баба Меца едвам успяла да се отърве и да избяга. Настигнала вълка и му казала:
— Кумчо Вълчо, такова ядене, каквото ни беше приготвила Кума Лиса, нито съм яла друг път, нито бих искала да го ям още веднъж. Такъв страх не съм брала никога. Тъкмо влязох в къщата, кой знае отде се взе една проклета жена с вила в ръка: като ме забоде в стената, почудих се как да се откъсна. Че като надойдоха сума други хора — и домашни, и гости — брой нямаха! Един ме мушка, друг ме хапе, трети ме боде с шило в очите. Страх да те обземе! „Тук ще ми е смъртта“ — си казах. А един месар с червена чалма, като се изправил на гредата, па се навел и току замахва към мене остър нож и крещи: „Дайте я на менееее! На мене я дайтеееее!“ Да ме бяха дали на него, Кумчо Вълчо, на късове щеше да ме насече.
Жерав и чапла
Руска приказка
Едно време жеравът и чаплата си съградили по една хижа от двете страни на голямо блато. Хижите им били от суха тръстика. Не знам дали блатото било много голямо или хижите много малки, но от едната хижа другата се не виждала. Техните обитатели се срещали понякога из блатото, когато тръгнат да си търсят храна.
По едно време на чаплата омръзнало да живее сама.
— Време е да се омъжа — рекла тя. — Ще ида при жерава: той ще ми стане мъж. Той ми е лика-прилика.
И тя тръгнала. Цап-цап, цап-цап — право през блатото. Тук клъв-не рибка, там — друга. Поспре се, застане на един крак, та погледа. А блатото голямо — не се изгазва.
Най-сетне стигнала до отсрещния бряг. Гледа — жеравът си седи край хижата и пуши лула.
— Добър ден, Жераве — му казва тя. — Приемаш ли гости?
— Заповядай, Чапло, заповядай — отвръща й той. — От гости никой не бяга.
Влиза чаплата в хижата и сяда. От дума на дума тя му казала защо е дошла.
— Хайде да се оженим — рекла. — По-добра булка от мене не можеш намери. Лика-прилика сме си.
Жеравът помислил малко, смукнал от лулата, помислил пак, па отвърнал: