— Не може, Чапло. Ти не си мома като за мене. Все пепеляви рокли носиш, а аз не обичам пепелявия цвят. Па и не ядеш, каквото се намери, а искаш все риба. Мъчно ти се угажда. Не ще мога да храня такава жена.
Чаплата се разсърдила и си отишла, без да каже вече дума. Но в това време жеравът се размислил. Той си казал:
— Омръзна ми тоя самотен живот. Няма с кого дума да разменя. Много глупав излязох, че не взех съседката Чапла. Тя беше мома тъкмо за мене: благородна, богата, хубавица. Я да вървя да я потърся!
И тръгнал жеравът, засукал си мустаците, оправил си калпака, па поел през блатото. Флок-флок, флок-флбк — върви и си пуши лулата. Поспре се тук-там, лапне една жаба, схруска я, па смукне от лулата. Нали му са дълги краката — скоро прецапал блатото. Гледа — хижата на чаплата затворена. Завесите на прозорците спуснати. Дали си е в къщи?
Застанал жеравът пред хижата и се поизкашлял. Никой не се обадил. Постоял, па потропал на вратата.
— Кой е? — запитала чаплата.
— Аз съм, съседке Чапло. Ида ти на гости. Посрещаш ли?
— Заповядай — рекла чаплата студено и отворила вратата. Влязъл жеравът. Седнал. Заприказвали се, изпили по едно кафе и той подхванал.
— Дошъл съм — рекъл — да ти се извиня, съседке. Глупост направих, като се не съгласих да се оженя за тебе. Моля ти се, вземи ме за мъж. Ти си мома като за мене: добре ще си живеем.
Но чаплата казала гордо:
— Не, съседе, не съм съгласна. Ти носиш все черни дрехи, сякаш се връщаш от погребение. Па и тютюн пушиш, а аз не му обичам миризмата. Не си мъж като за мене: на кокили ходиш. Хората ще ни се смеят, като ни видят. Не ща те. Върви си!
Жеравът си отишъл засрамен. Той си дори поплакал по пътя — толкова му станало тежко на душата. Но ето че чаплата се поразмислила.
— Сбърках — рекла си на ума, — като изпъдих съседа-ерген. Къде ще намеря по-добър мъж от него? Нищо, че му са дълги краката. Когато тръгнем на разходка, той ще носи децата. А пък дето пуши, и то не е грях: всички мъже пушат.
И тя се запътила към хижата на жерава—да му иска прошка. Стигнала там. Жеравът я посрещнал доста студено, защото бил ядосан. Тъкмо преди това били играли на карти с щъркела и той изгубил две жълтици. Па го било яд и на чаплата, че го изпъдила.
— Какво искаш? — запитал.
Чаплата му се извинила и му казала, че е размислила и се кае за думите си.
— Съгласна съм — рекла — да се омъжа за тебе. И зестра имам.
— Махай се оттука! — викнал жеравът. — Нито ти ми трябваш, нито зестрата ти. Да не съм те видял вече!
Чаплата си отишла — и засрамена, и ядосана, и оскърбена. Додето цапала през блатото, на жерава дошъл друг ум.
— Голям глупак съм — казал си той. — Такава хубава и богата мома изпуснах. Потънал съм в дългове — няма как да си оправя сметките. Па и живее ли се самичък? Ще отида при госпожица Чапла, ще падна на колене пред нея и ще я помоля да ме вземе.
Дигнал се той — и право към хижата. Но чаплата го изхокала и изпъдила.
Оттогава насам чаплата и жеравът се търсят постоянно да се сгодят, а все още не са се оженили.
Къде е щастието
Полска приказка
Риналд бил каменоделец. Родителите му били умрели, па нямал и близки роднини. Живеел той накрай града, в малка колибка, останала от баща му.
Риналд бил здрав момък, висок, с мургаво лице и гъсти, къдрави коси. Когато бил дете, роднините и съседите му казвали: „Щастлив син… цял е на майка си!“ Но Риналд минал вече тридесетте години, а щастието все още не поглеждало в неговата полутъмна колиба.
Било зима. Работа за каменоделци нямало. Цял ден Риналд се лутал из града, без да намери работа. Тъмнина покрила земята, когато Риналд — уморен, гладен, с тъжно наведена глава — се връщал.
Риналд се отбил от пътя си към речния бряг, дето почвала гъста гора. Набрал сухи клони и се отправил за дома си.
Като стигнал в своята студена колиба, Риналд се заловил да пали огън.
После разперил над огнището мокрото си палто и шапката и се заел да готви. Докато се свари вечерята, той седял на дървеното пън-че край огнището и с тъга поглеждал своята мрачна, опушена колиба.
„Ето, така ще мине цял живот — с въздишка си казвал той, като протегнал към огъня измръзналите си крака. — Ако има работа, добре, ако ли не — гладен ще седиш… А пък има на света щастие, има и честити хора. Ох, да можех поне един ден да поживея щастливо, както живеят някои!“
В тази минута някой почукал тихо на прозореца. Риналд трепнал и се озърнал. Станал, навел се над ниското прозорче и погледнал навън. Там, във вечерната дрезгавина, през снежните парцали, хвърчащи във въздуха, той съзрял някаква сгърбена, дрипава бабичка, подпираща се на патерица. Сторило му се, че бабата с любопитство гледа към прозорчето, като мига с очи.