— Ще стане, както искаш — казала бабата. — Сбогом! Когато вратата се хлопнала зад нея, Риналд изведнъж скочил.
Излязъл на улицата и бързо се огледал наляво, надясно, но в снежната буря нищо не забелязал: бабата се била изгубила.
На другия ден Риналд се събудил късно, разтворил очи и дълго не можал да разбере дали се е събудил, или още сънува.
Сторило му се, че лежи на мека постеля, около нея падат широки нагънати малинови завеси. Нима желанията му са изпълнени?…
Сърцето му забило силно. Той дръпнал с трепереща ръка завесата и не можел да повярва на очите си… Такъв разкош, такъв блясък и насън не бил виждал.
Риналд видял пред себе си голяма стая с високи светли прозорци, с хубави мебели. На пода — мек вълнен килим.
А до кревата лежали меки чехли, близо до тях — лъскави чепици. На кадифен стол имало хубави нови дрехи.
Стаята имала две врати: една — надясно, друга — наляво. Риналд обул чехлите, дебнешком, на пръсти тръгнал към дясно и отворил вратата. Пред него се открил обширен мраморен водоем, пълен с чиста прозрачна вода. На меко широко канапе били прострени чаршафи и хавлии от най-тънко платно. На масата сапуни и благоуханни масла. Навсякъде по стените от пода до тавана имало големи огледала… Надясно се виждал самият Риналд, наляво пак Риналд: където и да погледнел, навсякъде огледалата отражавали все Риналд…
Той се изкъпал. Като се сресал пред огледалото, завърнал се в спалнята и дълго обличал богатите модни дрехи: не знаел кое как да облече.
В ъгъла на стаята Риналд съгледал голям, тежък железен сандък. В заключалката стърчел ключ… Той се приближил до сандъка, подигнал капака и извикал от учудване: сандъкът бил пълен с пари — злато и сребро. „Всичко това е мое, мое“ — шепнел той, като заравял ръцете си в парите, едва ли не до лактите; грабел с пълни шъпи, любувал се, като гледал как парите се плъзгат между пръстите му, и слушал звънтежа им, сякаш чува някаква вълшебна музика.
След това Риналд погледнал през лявата врата и видял голяма разкошна трапезария с тъмни рязани дъбови бюфети около стените. Масата била вече наредена…
Прозорците на трапезарията водели към градината; там се виждали дърветата, обки-чени със сняг, сякаш обвити с полупрозрачна тантела… В ъгъла имало голяма камина с часовник и разкошни украшения, в камината горели цели борови цепеници. Риналд се приближил до камината и като каменоделец почнал да разглежда изработката й.
— Голям труд са положили нашите братя-майстори! — говорел си той и разглеждал камината.
Риналд чувствувал силен глад. Той плеснал ръце и полугласно извикал:
— Ей? Кой е тук?
В същия миг вратата тихо се разтворила и някакъв прилично облечен човек влязъл в стаята.
— Какво ще заповядате, господарю? — попитал той, като се поклонил.
Риналд отначало искал просто да каже: „Моля, донесете ми нещо да ям“, но се удържал, седнал до масата на мекото кресло и с важност казал:
— Донесете закуската!
След минута се явили слуги с чинии. Един му подавал ядене, друг му наливал в кристална чаша вино.
Като се наял до насита, Риналд заповядал да раздигнат масата, а сам, горящ от нетърпение да се запознае по-скоро с владенията си, влязъл в следната стая. Той преминавал от стая в стая, като на всяка крачка се учудвал на царския разкош в този грамаден дворец.
Имало тайнствени ъгълчета със зеленина и цветя. От тъмните високо разклонени растения поглеждали мраморни статуи на някакви герои и богини — всички хубаво изработени. По стените били накичени старовремски картини с хора, изписани по тях, като живи, само че не говорели… Риналд разбирал, че всичко това трябва да е много скъпо…
Най-после той се озовал в коридора, спуснал се по широката стълба, постлана с великолепен килим, с разкошни цъфнали цветя, и казал, че ще отиде да се поразходи. Един слуга го облякъл с кожух, друг му подал шапка, а трети, силен като исполин, разтворил пред него тежката висока врата и почтително запитал как е удобно на негова милост да отиде — пешком или с кола.
Той видял пред входната врата разкошна кола, впрегната с два хубави сиви коня. Той заповядал на коларя да кара по всички хубави улици и площади на града… Неговите стари познати работници и другари-майстори, разбира се, не познавали прежния каменоделец Риналд, а съвсем непознати нему хора, също в разкошни коли, почтително го поздравявали. Риналд се учудвал, но също свалял шапка и се кланял, като се стараел във всичко да подражава на техните обноски.
Към мръкване Риналд се завърнал от разходка. В трапезарията вече светел полилей и вечерята го очаквала. Дълго време вечерял той, а после отишъл в отпочивалнята с меки мобили, полуосветена от синкави лампи, и легнал да си отдъхне… Когато си отпочинал, отишъл в залата, където се явил пред него същият човек, когото за пръв път видял в тази къща, и смирено му проговорил: