— Осмелявам се да ви припомня, господарю, че вече е време да се обличате, ако мислите да отидете на царската музикална вечеринка.
— А… а-а… да! Моля! Донесете облеклото! — казал Риналд с такъв тон, като че ли е обикновена работа за вчерашния каменоделец да ходи на вечеря в двореца на царския син.
И той отишъл на музикалната вечеринка. Възхищавал се от ар-фата и от песните на певицата, много весело прекарал времето. Той се запознал с много благородници и с техните семейства. С голямо удоволствие всички се запознавали с него… Всеки богат и добре облечен човек тук бил смятан за много учен и добър. А Риналд бил облечен много хубаво, неговото богатство се виждало по блясъка на брилянтите на пръстите и по златната сърма, която блестяла по ръкавите и гърдите му.
Късно след полунощ Риналд се завърнал у дома си. Закусил малко, легнал да спи и спал отлично.
Като се пробудил, той лениво се протягал под меките копринени завивки; ту отново задрямвал, ту отварял очи, като се прозявал, и с блажена усмивка говорел на себе си: „Няма защо да бързам! Не ми трябва работа… Ще полежа още!“ И тъй продължавал да се върти в постелките, като си припомвал онова неотдавнашно време, когато, уморен и гладен, се скитал из града, търсещ работа за късче хляб. Тогава трябвало да става рано.
Желанията му се изпълнили всички, до едно. Поискал да свири на арфа, на другия ден вече свирел прекрасно. Поискал да се научи да танцува, дошъл при него учител по танц и след ден-два Риналд вече знаел всички танци. Поискал да се запознае с тази или онази наука и след няколко дена знаел вече повече от онзи, който учил през целия си живот.
Скоро Риналд се прочул. Навред го приемали сърдечно. В най-знатните къщи хубавите моми били към него мили и любезни. Младежите го обичали като весел събеседник, който допуща в разговора си понякога весели простонародни остроумни шеги. Тези шеги за младежите били нещо ново, което Риналд по стар навик в забрава употребявал в разговора си с тях. Възрастните хора го уважавали заради неговата ученост и се учудвали на обширните му и дълбоки знания. Всички в града го смятали за необикновено богат, дошъл кой знае откъде.
Така изминала половин година от онази снежна зимна нощ, в която бедният каменоделец се превърнал на щастливец… А Риналд забелязал, че в живота му всички дни са еднакви. Късно ставане, закуска, разходка, обед, приятен следобеден отдих — ни сън, ни полузабрава; след това или у тях гости, или той ще отиде, на гости; късно връщане в къщи и — сън… Той знае какво ядене ще има утре, в други ден. Той вече знае за какво ще се разговарят утре, в други ден в обществото и какви остроумия ще слуша. Часовете вървят правилно по реда си; утрото преминава в ден, денят се сменя с вечер, след вечерта настъпва нощ… След пролетта иде лято, след лятото — есен и зима… Колелото на живота се върти еднообразно, нито по-бавно, нито по-бързо. Утре — същото, в други ден — същото, като по правило. Това страшно еднообразие, без да се гледа на безгрижния живот с целия негов разкош, почнало някак си смътно да тежи на Риналд.
Веднъж, през една пролетна вечер, Риналд дълго се скитал из своя обширен, великолепен замък и си спомнял за своя минал, беден работнишки живот. Грамадните зали в този тих вечерен час му се видели празни и студени.
„Та това ли щло щастието!“ — мислел си Риналд и с учудване гледал наоколо си…
„Пълно щастие ли е то? Няма ли някаква лъжа?“
Неприятност и досада изпълвали душата му…
„При всичкото изобилие, при всички мои доволства, като че ли нещо ми не достига… но що е то?…“ — с тайна тревога се питал той.
„Всичките ми желания се изпълниха… всички до едно! — размишлявал Риналд. — Не съм ли забравил да поискам нещо?“
На другия ден на Риналд хрумнала нова мисъл.
„Аз искам да видя целия божи свят, с всичките му чудеса! Защо стоя на едно място като охлюв в черупка? Ще тръгна да пътувам… Ще видя чужди страни, планини, морета…“
Същия ден той тръгнал да пътува.
Пред Риналд се мяркали весели, засмени хълмове, високи лозя, зелени ливади, обширни полета и тъмни, гъсти гори. Той видял прочути стари градове, дивни храмове, създадени като че ли не от човешка ръка, и великолепни разкошни дворци, за каквито само в приказки се разправя. Видял широки многоводни реки с чудни мостове над тях. Видял посред зелени брегове сини езера — гладки и спокойни като късове от грамадно огледало, разхвърляни тук-таме по земята: денем в тях се оглеждало слънцето, а нощем над бляскавата им повърхнина играели бледните лъчи на месеца и звездите…